vampire and fairytale RP RPG bulgarian bg
 
ИндексИндекс  PortalPortal  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  Потребителски групиПотребителски групи  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  
  • ■ РИМ
  • ■ Ню Орлиънс
  • ■ Царството на Сенките
  • ■ Друго
TEXT GOES HERE, LETY (:
TEXT GOES HERE U GUESS
TEXXXXXXXXXXTTTTTTTTTT GOES HEREEEE
Latest topics
» Дълбоко в дън горите
by Lety Пет Апр 22, 2016 8:13 pm

» ... и приказките никога вече няма да са същите!
by Lety Сря Дек 10, 2014 11:37 am

» Вдъхновение
by Lety Нед Ное 09, 2014 2:52 pm

» Историите на Лети
by Lety Пон Сеп 15, 2014 12:09 am

» Бекет Хатфийлд - Лудият Шапкар
by Lety Чет Авг 28, 2014 11:07 pm

» София Деверо
by Sophia Devaroux. Вто Авг 26, 2014 10:50 pm


Share | .















 

 Ангели и Демони: Дверите към Ада

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Валери Мейвър
Модератор
Модератор
avatar

Sagittarius Join date : 04.01.2010
Age : 24
Местонахождение : ♥♥♥ Любовта няма граници. Тя не те предупреждава в кой ще се влюбиш, нито от кого ще си отхвърлена – просто се появяваше.

ПисанеЗаглавие: Ангели и Демони: Дверите към Ада   Нед Авг 22, 2010 4:31 am

Пролог:


Стоях пред портите на Ада с треперещи от гняв ръце. Усещах как тялото ми се извива готово да нападне жертвата си. Но миналото ме връхлетя сякаш за да ме спре, от нещо за което щях да съжалявам.
Всичко вървеше добре, до деня в които той я отведе със себе си. Отне щастието и семейството ми.
Но единственото което не знаеше е, че мога да си я върна. Моята малка сестричка. Единственият лъч щастие, които ме спасяваше от разпадане в тази така мрачна картина.
Родителите ни починаха преди години. От тогава аз се грижех и за двете ни, до деня в които не се запознахме с него. Въпреки отказите ми той не спираше да ме ухажва, и навлиза все по надълбоко в сърцето ми. Стори ми се цяла вечност когато най-после склоних на среща, после на втора, и накрая се оказах в леглото на онзи мизерник. Всичко беше прекрасно, до момента в които ми сподели тайната и плановете си. Той искаше нея. Да вземе душата й в замяна на моето съществуване. Умолявах го, паднах на колене, но той не отметна решението си. Била съм твърде ценна. Твърде силна. Притежавала съм нещо което до тогава и не подозирах че имам.
Три дни и всичко бе свършило. Беше ме превърнал в ужасно същество, а душата ми в развалина, разбита на милиони парчета.
Години наред се лутах из света с единствената цел да открия начин да си я върна. И го намерих.
Сега стоях пред началото на всичко.


-I'm treated like a neglected mistress. I'm not even your wife!
-You're not my wife because you chose to marry Alfred.
Face the facts.
Shiring is a dream, you will never win it back.
Just as you will never be a princess again,
only the merchant mistress of a common laborer.
Върнете се в началото Go down
Кейтлин Грейс
Ветеран
Ветеран
avatar

Aquarius Join date : 08.04.2010
Age : 23

ПисанеЗаглавие: Re: Ангели и Демони: Дверите към Ада   Нед Авг 22, 2010 5:00 am

-Спри я.-крещеше срещу мен. Ходеше наляво и на дясно, бореше се с
всички сили да не ме нарани. Отчасти му бях благодарна за това. Другата
искаше да го разкъса на парчета.
-И как очакаш да направя това без да я убивам.-попитах седейки спокойно в
удобното кресло. Спокойствието, което демонстрирах срещу него го вбесяваше
допълнително. Познавах го добре. През вековете, който бях прекарала с него съм
била свидетел на всичките му настроения. Любовта му пощадяваше живота,
гневът му го отнемаше. Но нямаше нищо по-прекрасно на света от това да гледам
как се измъчва. Въпреки, че не го показваше надушвах страхът му. Тази жена-Розабел
Хелтън бе опасна. Единствената, която можеше да го унищожи, което автоматично я
превръщаше в най-добрата ми приятелка и същевременно най-големият ми враг.  
-Не ме интересува как, просто го направи. Не искам тя да прекрачва прага към
царството ми. Ясен ли съм.-лицето му бе на сантиметри от моето. Дъхът му пареше по
кожата ми. Пръстите му се впиваха в тялото ми, причинявайки ми болка, която ме беше
научил да не показвам.


Върнете се в началото Go down
Валери Мейвър
Модератор
Модератор
avatar

Sagittarius Join date : 04.01.2010
Age : 24
Местонахождение : ♥♥♥ Любовта няма граници. Тя не те предупреждава в кой ще се влюбиш, нито от кого ще си отхвърлена – просто се появяваше.

ПисанеЗаглавие: Re: Ангели и Демони: Дверите към Ада   Нед Авг 22, 2010 5:19 pm

Смятах, че единственият начин да прекрача праг на Ада, е смъртта. Струваше  ми се невъзможно. Но никога не се предадох– не се отрекох от Анабел.
Отне ми десет години да я открия. Ангелът, с когото бяхме свързани ми  помогна, въпреки същността ми и това в което се бях превърнала.
Преди години, когато майка ми се е влюбила, не е разбрала единствената  тайна, която баща ми е криел от нея. Сега, въпреки че съм вампир, аз бях и  на половина ангел. Всичко човешко което имах вече бе забравено и  унищожено.
Непознатата ми помогна да развия способностите си, да разкрия същността  си. Освободи ме от оковите на мъката позволявайки ми да полетя като  великолепна „птица”, както се изразяваше тя. Преродих се в нещо ново.  Миналото бе загърбено, но бъдещето ме очакваше. Освобождавайки духа на  сестра си– освобождавах и своя собствен. Въпреки болката, която може би  щях да понеса, щеше да е нищо в сравнение с тази която той бе оставил след  себе си.
Сега единственото което трябваше да направя е да се боря. Срещу всичко и  всички. Имах силите. Имах волята. Единственото което нямах бе милост.


-I'm treated like a neglected mistress. I'm not even your wife!
-You're not my wife because you chose to marry Alfred.
Face the facts.
Shiring is a dream, you will never win it back.
Just as you will never be a princess again,
only the merchant mistress of a common laborer.


Последната промяна е направена от Валери Мейвър на Нед Юли 24, 2011 10:57 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото Go down
Кейтлин Грейс
Ветеран
Ветеран
avatar

Aquarius Join date : 08.04.2010
Age : 23

ПисанеЗаглавие: Re: Ангели и Демони: Дверите към Ада   Нед Авг 22, 2010 6:31 pm

Малкото ми пътешествие започваше сега. Колата се движеше по магистралата. Думите му кънтяха в главата ми. "Тя е ключът към всичко. Внимавай." Все още не можех да си обясня думите му. Мразех, когато правеше така...
От това, което знаех, предполагах, че тя ще отиде при трите сестри. Натам бях тръгнала и аз. Колкото по-скоро се доближа до нея, толкова по-лесно щеше да приключи всичко. Лошото бе, че все още не знаех как исках да приключи всичко. Но за всичко си има време, затова не бързах. Съсредоточена в задачата, която трябваше да свърша малко, по-малко се приближавах до целта си. Не след дълго дойде момента, в който трябваше да продължа пеша. Оставих колата и се огледах наоколо. Местноста беше трудно проходима и изключително опасна, затова това не беше любимият туристически обект на хората. Горите в които прибиваваха мойрите бяха тъмни и гъсти. За да влезеш в тях трябваше да имаш разрешение, което при мен липсваше. Нямах време да обикалям, затова сега пристъпвах напред готова да се изправя срещу хипогрифът. Силно разчитах на късмета си сега. Сетивата ми работеха на 100%. Улавях всеки звук. Листата на дърветата вече бяха укапали. Носех се ниско над земята, не исках да нарушаам спокойствието на...на някой същества. Да, беше ме страх. Страхувах се от същество, за само бях чела за прекалено дългия ми живот. Но когато имаш работа с господар, като моя не излизаш често. Всичко вървеше перфектно, когато чух бързи, леки стъпки да се приближават към мен. Не беше нужно да имам дарба, за да знам кой е. Обърнах се и видях ангелското създание да се приближава. Не се беше променила много от последният път, когато я видях. Светло кестенявата й косата още беше с тази ужасна дължина. В очите й се четеше умраза. Седях и я съзерцавах, чудех се дали знае коя съм.


Върнете се в началото Go down
Валери Мейвър
Модератор
Модератор
avatar

Sagittarius Join date : 04.01.2010
Age : 24
Местонахождение : ♥♥♥ Любовта няма граници. Тя не те предупреждава в кой ще се влюбиш, нито от кого ще си отхвърлена – просто се появяваше.

ПисанеЗаглавие: Re: Ангели и Демони: Дверите към Ада   Сря Авг 25, 2010 9:20 am

Колкото и да бях добра с юмруците, трябваше да знам нещо което вероятно би  ми помогнало – истината. Не бях сигурна дали Ана е жива. Тя беше специална  – като мен, и може би той я е използвал през всичките тези години като  оръжие срещу враговете си.
Но ако беше жива, дали ме помнеше? Беше ли забравила цялото си детство?..
Единствените които щяха да ми дадат правилните отговори бяха Мойрите.  Трите старици – богини на съдбата.
Беше невъзможно за човек да ги открие, но не и за мен. Макар, че бяха  прикрили следите и миризмата си, можех да ги проследя по ума – още една  дарба притежаваща единствено Ангелите.
Пътувах вече ден и половина. Оставаха ми още няколко часа до мястото,  затова реших да се презастраховам. Все пак те бяха хора.. а аз хищникът.
Спрях се за секунда поемайки дълбоко въздух от притихналата гора. Луната  едва огряваше мястото опитвайки се да си преправи пък покрай клоните и  листата.
На близо подуших мечка и няколко сърни. Вечерта ставаше все по-приятна.
Затичах се към целта си не спирайки да си поемам дълбоко въздух. Всякакви  миризми се въртяха около мен, но аз копнеех за една единствена.
След минута труповете лежаха на мократа трева. Закрих ги с няколко опадали  дървета от вчерашната буря, и отново се затичах на югозапад.
Вече бях в гората на мойрите, и единствено разрешението на хипогрифа щеше  да ме допусне до тях.
Величественото създание прелетя над гората, спускайки се бавно към земята,  само на метри от мен. Не знаех как, но беше разбрало че вече съм тук.
Стоеше неподвижно изучавайки ме настоятелно. Колкото и нелепо да изглеждах  се поклоних пред създанието, което бе с глава на орел и тяло на кон.  Славеха се като изключително горди, но и същевременно опасни. След третия  поклон животното се приближи до мен подпирайки глава върху дланта ми.  Усмихнах се и погалих птицата по главата. След миг създанието се отдалечи  от мен отново политайки към небесата.
Точно в тази секунда чух и тихите стъпки на някого. Не бях сигурна дали са  на човек, затова се скрих в сенките на дърветата. Съмнявах се, че човешко  същество би могло да премине през границата. До колкото бях запозната,  всичко тук бе невидимо за тях – единствено скали и опасни пещери.
Когато непознатият се приближи усетих силата която ме удари. Тя имаше  способността на Демоните – отблъскваше ме далеч от себе си.
Но аз бях и една от тях – вампир. Отдалечих се преди да ме е усетила, но  после реших да рискувам. Ако е дошла при Мойрите едва ли би се занимавала  с някои като мен. Или бе изпратена от него? Едва ли дявола би рискувал  един от войните си след като знае на какво съм способна...
Забелязах, че момичето се бе отдалечило прекалено, затова се затичах  бавно.
Русата й коса се спускаше по гърба й, полюшвайки се от вятъра. На пръв  поглед изглеждаше мила – макар че не виждах лицето й.
Когато ме усети непознатата се обърна. Не се четеше никаква емоция по  лицето й. Сякаш е очаквала да ме срещне.
Имаше нежна-бяла кожа, и светли сини очи. Оглеждаше ме с интерес и усмивка  на устните.
– Радвам се че те намерих, Розабел – пропя тя с тънко гласче.


-I'm treated like a neglected mistress. I'm not even your wife!
-You're not my wife because you chose to marry Alfred.
Face the facts.
Shiring is a dream, you will never win it back.
Just as you will never be a princess again,
only the merchant mistress of a common laborer.


Последната промяна е направена от Валери Мейвър на Нед Юли 24, 2011 10:58 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото Go down
Кейтлин Грейс
Ветеран
Ветеран
avatar

Aquarius Join date : 08.04.2010
Age : 23

ПисанеЗаглавие: Re: Ангели и Демони: Дверите към Ада   Съб Авг 28, 2010 8:45 pm

-Коя си ти?-попита, докато заемаше нападателна позиция. Започнах да вървя бавно около нея, като внимавах да не намалям дистанцията прекалено много. Исках тя да дойде с мен, не да се избием. Направих пълен кръг около момичето пред мен, като и за миг тя не ме изпусна от погледа си. Имах идея как да действам, но не бях сигурна дали ще проработи при нея.
-Учудена съм, че не ме помниш.-гласът ми беше равен, успокояващ.-След като прекарваше доста време при него или по точно в леглото му.-напомнянето за старите навици не й хареса. Сълно ръмжене се откъсна от гърдите й, което предизвика усмивка на устните ми. Поведението ми я объркваше, до тук добре. Сините ми очи горяха с невъобразима сила. Блясъкът беше заплашителен.
-Какво искаш?-отпусна тялото си, но все още можеше да се хвърли към врата ми, ако пожелае.
-Теб. Искам сега да дойдеш с мен...
-Пре него.-прекъсна ме тя. Доближи се светкавичо, увила пръстите си около шията ми гърба ми се удари в едно от дърветата наоколо. Лицата ни бяха на сантиметри, очите й бяха придобили онзи бургунен цвят. Думите излезли от устата й се понесоха, като шепот. Съвършено, спокойно...заплашително.-Никога!
-Кой е казал, че ще ходим при него?!-гласът ми беше прегракнал, заради ръката й на гърлото ми.
-И мислиш, че ще ти повярвам?-попита с насмешка. Хванах рязко китката й и започнах да изпращам болезнени импулси по цялото й тяло. Около нас всичко се превръщаше в пламъци. Очите й се замрежиха и започна да се свлича на земята. Скоро смених болката с видения-слабо момиче, средно на ръст с кестенява коса и живи кафеви очи, отражяващи болката и отчаянието й. Розабел протегна ръка да я докосне и тогава всичко изчезна. Тишината се носеше с вятъра. Би било прекрасно, ако го нямаше страданието.
-Видя ли очите й?-гласът ми прекъсна цялата магия. Тя вдигна главата си към мен. Ръцете й бяха заровени в земята. Разочарованието премина през нея, когато не прочете нищо в погледа ми.-Мога да ти помогна да я откриеш и тя няма да приживява това отново и отново всеки ден, всеки час, всяка минута.-гласът ми се снишаваше, когато накрая се превърна в шепот. Не те карам да ми вярваш, но и двете знаем, че ако я искаш отново трябва да дойдеш с мен. Изборът е твой.-обърнах се и тръгнах към колата.


Върнете се в началото Go down
Валери Мейвър
Модератор
Модератор
avatar

Sagittarius Join date : 04.01.2010
Age : 24
Местонахождение : ♥♥♥ Любовта няма граници. Тя не те предупреждава в кой ще се влюбиш, нито от кого ще си отхвърлена – просто се появяваше.

ПисанеЗаглавие: Re: Ангели и Демони: Дверите към Ада   Нед Авг 29, 2010 2:22 am

Можех ли да и имам доверие? Искаше ми се да кажа да, но всичко вътре в мен  крещеше НЕ!
Тя бе една от слугите му – тази която изпълняваше заповедите, не търпящи  отказ.
Но Анабел. Може би наистина знае къде е. Може би щеше да ми помогне да я  открия... Но можех ли да разчитам на врагът си?
Наблюдавах грациозното и тяло как се отдалечава към пътя.
Не знаех какво да направя. Ако тръгнех с нея, това значеше че трябва да й  се доверя – което нямаше да е така лесно. Но ако я оставех да си тръгне,  може би никога нямаше да получа втори шанс. „Това ли е знакът ти Господи?”  запитах с над смешка.
-Е, благодаря за „помощта”– изсъсках мрачно към небето.
Малко помощ нямаше да ми е излишна, нали?.
Беше подло от нейна страна да спомене миналото ми. Заболя ме, но не  колкото когато видях очите на Ана. Тези мили, детски, сини очи, които ме  караха да се усмихвам, сега ме караха да се гърча от болка, усещайки  нейната.
Не мислех дълго и след няколко секунди се озовах пред нея, препречвайки и  пътя.
- Добре!– казах по-силно от нужното.–Но...
-Няма но, Розабел. Ще ти помогна, без да задаваш въпроси. Аз съм тази  коя...
-Извинявай, но не съм ничия слуга – изръмжах право в лицето й. Бях на  сантиметри от врата й. Почувах как кръвта и закипя от страх, или може би  вълнение. Тя ме погледна право в очите изричайки студено следващите си  думи.
-Но беше негова курва преди...– за втори път тази вечер обхванах врата й с  пръсти.
Повдигнах я леко от земята прошепвайки отчетливо всяка своя дума.
-Следващия път, когато споменеш това няма да останеш жива. Разбра ли ме?–  попитах тихо. Тя кимна сковано поставила дланите си върху  ръката ми.
Пуснах я, но нямаше как да не забележа отпечатъка на пръстите си около  шията й. Въпреки че ми бе враг, изпитах съчувствие. Това не биваше да се  случва.
Знаех че ако поискаше можеше отново да ми причини болка. Но тя не го  направи. Продължи да ме наблюдава. Въздъхна силно и заговори.
-Ще работим...заедно. Но има неща, които не би могла да разбереш сега.   Някои решения ще се наложи да взимам аз, харесва ти или не – каза  спокойно.
-Той знае ли за това?
Трябваше да знам.
-Луцифер не знае нищо. Имахме... малко разногласия. Да кажем, че го правя  заради същността си...– прошепна на края.
-Какво искаш да кажеш?
Тя се извърна към пътя, а аз я последвах все още чакаща отговора си.  Известно време не каза нищо. Едва когато стигнахме изхода на гората тя се  обърна към мен.


-I'm treated like a neglected mistress. I'm not even your wife!
-You're not my wife because you chose to marry Alfred.
Face the facts.
Shiring is a dream, you will never win it back.
Just as you will never be a princess again,
only the merchant mistress of a common laborer.


Последната промяна е направена от Валери Мейвър на Нед Юли 24, 2011 10:59 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Кейтлин Грейс
Ветеран
Ветеран
avatar

Aquarius Join date : 08.04.2010
Age : 23

ПисанеЗаглавие: Re: Ангели и Демони: Дверите към Ада   Чет Сеп 02, 2010 2:30 am

-Тук съм и ще ти помогна,-Седях на няколко метра от колата с лице към нея. Очите ми бяха приковали нейните.-но никога...Никога не си помисляй, че ще ти разкрия тайните си, без другото вече ти позволих твърде много.-казах и с пръстите си леко докоснах следите, които беше оставила на шията ми.-Там ли смяташ да седиш?-гласът ми беше по-висок от необходимото-Хайде, влизай в колата нямам цял ден!-показалецът ми потупа циферблата на часовникът. Слънцето скоро щеше да изгрее за това трябваше да се скрием някъде или по точно аз. Обърнах се към нея изглеждаше леко объркана от думите ми, но направи това, което й казах. Започвахме...добре, да това бе точната дума, с която можех да определя станалото до тук. Качих се в колата и потеглих към близкият град, трябваше да намерим мотел, в който да отседнем за през деня. Още едно от нещата, за който трябва да благодаря на Луцифер. В колата цареше гробна тишина, която малко по-малко изпиваше силите ми. В огледалото за задно виждане наблюдавах реакциите й. Седеше сковано на кожената седалка, ирисите й бяха впити в пътя пред нас. Обстановката не й беше приятна, но щеше да е по-добре да свикне бързо с нея. Освобождаването на сестра й от магията нямаше да е лесно, нито приятно. Тя едва ли предполагаше в какво се забърква, за което скоро трябваше да я информирам. Неоновите светлини започнаха да се виждат в далечина, увиличих скороста. Бързо трябваше да й разкажа за начина, по който действа Рефиенде и единственият начин да се развали проклятието. Малко след като влязохме в града, видях мотел, където можехме да отседнем. Беше малък, напълно изолиран. На паркинга нямаше коли, което значеше че е празен. Идиално. Точно това, което ми беше необходимо.
-Какво правиш?-попита тя и се обърна към мен.-Защо спираш тук?
-Трябва да спрем за през деня, а също и да ти кажа някой неща, което ще бъде трудно ако сме в двежение и искаме да не ни подслушват.-Слязох от колата и се запътих към рецепцията или нещо подобно.
-Как така без да ни подслушват?-попита тя, като ми препречи пътя. Първите слънчави лъчи вече обагряха небето в розово. Преглътнах и доближих лицето си до нейното.
-Ти какво си помисли? Че той ще те остави, ей така да вземеш сестричката си след, като я беше чакал три хиляди години ли? Осъзнай се! Животът ти в розово свърши в мига, в когато започна това. Сега ако обичаш се дръпни от пътя ми.-избутах я и влязох в стаята. Доближих се към възрастната жена, която седеше зад бюрото, което трябваше да е рецепцията. Огледах я на бързо. Приличаше на бабата, за която мечтаеше всяко дете. Въпреки възраста в очите й още имаше живец, не изпит от Луцифер и мойрите. Усмихнах се и й обясних какво търся. След известно колебание тя откри подходящото място и с Розабел се отправихме към стая 32. Навън нямаше никой, затова измолзвах една от дарбите си и двете се дематериализирахме в светло помещение с малки прозорци. След миг осветлението се включи, а прашните завеси се поместиха без да помръдна от мястото си.
-Седни има доста да ти разказвам.


Върнете се в началото Go down
Валери Мейвър
Модератор
Модератор
avatar

Sagittarius Join date : 04.01.2010
Age : 24
Местонахождение : ♥♥♥ Любовта няма граници. Тя не те предупреждава в кой ще се влюбиш, нито от кого ще си отхвърлена – просто се появяваше.

ПисанеЗаглавие: Re: Ангели и Демони: Дверите към Ада   Съб Окт 23, 2010 10:22 pm

Настаних се на канапето в очакване да каже нещо. Мълча известно време  обикаляйки стаята забила поглед в земята. За каквото и да мислеше  почувствах, че няма да ми хареса.
-Има няколко начина да спасим сестра ти, но нито един от тях не е лесен –  изстреля тя настанявайки се на дивана до мен.
-Ако толкова се страхуваш ме остави сама да се справя! – изръмжах  неусетно. Нямаше да позволя на някаква повлекана – била тя демон – да  провали всичко. Единственото от което се нуждаех е информация за това къде  е, и как да я освободя.
-Единственото което искам е да ти помогна! Така че спри да се правиш на  дете Хелтън – изкрещя тя надигайки се от дивана. Пристъпи към един от  прозорците и придърпа едно от пердетата понеже влизаше  светлина. Знаех че  демоните се страхуват от светлината – тя ги убиваше. Или в най-добрия  случай им оставяше белези причинени от изгарянето.
-Как е името ти?– попитах отново без да се замислям. Тя ме погледна  сериозно и въздъхна.
-Не прекалявай.
Намусих се, но не отвърнах.
Демона си пое дълбоко въздух и отново се настани до мен.
-Сега да поговорим за сестра ти – кимнах и се съсредоточих в следващите  думи, които се сипеха прекалено бързо от устата й. – Преди повече от три  хиляди години една вещица предсказа вашето раждане. За сестрите които ще  погубят Луцифер и освободят човечеството от това проклятие. Точно тогава  той побесня, и започнаха убийствата. Никои не знаеше кога ще се родите.  Така хилядолетия наред той избиваше стотици сестри. Докато не откри вас. –  погледнах я изумена. Но това отговаряше на повечето ми въпроси.– Вие сте  избраните. И единственият начин да го разбере беше белегът. Затова е  преспал с теб...– очите ми се бяха замъглили от сълзите които се спускаха  по лицето ми. Знаех че ме е използвал, но да го чуя от нея беше болезнено.  Тя ме погледна тревожно, но аз и кимнах да продължи.– Само когато сте  разделени не сте опасни за него. И разбира се една от привилегиите ви, за  която той разбра по-късно, е че не може да ви убие. Смъртта ви не трябва  да е  естествена. Отрова, куршум, нож... това е нищо за вас. Може да се  каже че сте безсмъртни. Единственото което ни остава е да открием сестра  ти и... Знаеш ли нещо за заклинанието Рефиенде?
Бях свела поглед, но когато я погледнах забелязах пламъка в очите и. Явно   се вълнуваше от предстоящото.
-Нищо не ми говори – признах избърсвайки незасъхналите сълзи. Не исках да  проявявам прекалена слабост пред нея.
-Това е едно от заклинанията с които сестра ти е затворена в пещера. Само  това знам. Но за да я открием трябва да посетим една... стара приятелка.  Нейната сила е въздуха, само тя може да ни помогне.
Лицето и потъмня и сякаш улових болка в очите и, но след миг я нямаше.
-Знаеш ли къде се намира?– попитах с надежда.
Тя разтвори устни, но не каза нищо. Просто поклати отрицателно глава.
-Страхотно – измънках. Изправих се и затърсих телефона си в чантата.–  Отивам на лов. До час се връщам. Обади се , ако... изникне проблем. –  казах и излязох от стаята.
Не изпитвах жаждам понеже преди няколко часа бях ловувала, но тя не го  знаеше. Имах нужда да подредя мислите си – надявах се да ме разбере.


-I'm treated like a neglected mistress. I'm not even your wife!
-You're not my wife because you chose to marry Alfred.
Face the facts.
Shiring is a dream, you will never win it back.
Just as you will never be a princess again,
only the merchant mistress of a common laborer.


Последната промяна е направена от Валери Мейвър на Нед Юли 24, 2011 11:00 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Кейтлин Грейс
Ветеран
Ветеран
avatar

Aquarius Join date : 08.04.2010
Age : 23

ПисанеЗаглавие: Re: Ангели и Демони: Дверите към Ада   Вто Окт 26, 2010 2:52 pm

Вратата се затвори след като Розабел излезе. Останала сама в хотелската стая, можех да премисля следващия си ход без да усещам изпитателният й поглед върху себе си. Но преди всичко трябваше да се свържа с Луцифер. Нарежданията му бяха ясни. Трябваше да му докладвам всеки ден, лично на него, без посредници какъвто й да е случая. Не исках вниманието му да е насочено прекалено много към мен. Извадих стилето от джоба на дънките си. Стъкленият предмет проблесна на светлината в малката стая. Вдигнах ръкава на якето си и доближих върхът му до кожата си. Електричен ток протече при допира. С няколко плавни движения нарисувах няколко изящни линии върху външната страна на китката ми. Приличаха на татуировка, която бързо щеше да изчезне след като използвам силата й. Доближих се до стената  и поставих ръката си на нея. Затворих очи и прогоних мислите от главата си. Руните, който се използваха за отваряне на портал бяха твърде могъщи и винаги имаше опасност да попаднеш в някое чуждо измерение. Когато се почувствах готова започнах да редя думите на древния език. Нежно като мелодия на славей се изливаха една след друга. Усещах как кожата ми започна да гори по силно от преди. Конвулсиите разтрисащи тялото ми ставаха все по-силни от преди. От никъде появил се вятър развяваше косите ми. Наоколо долитаха странни звуци. Пърхане от криле на птици, течаща вода и викове на хора агонизиращи през годините. Тунелът. Преходът. Водовъртежът. Различните видове го наричаха с различни имена. Всички минал през него чуваше различни неща. Плод на въображението им, спомени заровени дълбоко в главите им или най-страшният им кошмар. За кратките секунди, който можеше да прекараш тук всеки чуваше това, за което е достоен, което е заслужил. Хм. Предният път беше далеч по-зле. Явно с всяка година ставам все по-добра. Сякаш някога тази алтернатива, можеше да се превърне в реална възможност за мен. Оглушителен шум, последван от ярка светлина. Минута, може би две. Остра болка се разпростря по цялото ми тяло. Потънах. Моля?! Потъвах. Огледах се паникьосано наоколо, но нямаше какво да видя. Бях във водата. Дълбоко във водата поемаща още и още от нея в дробовете си. Бели сенки плуваха около мен. Стеснявайки кръга около мен. Не беше възможно да съм объркала заклинание, беше невъзможно. Използвала съм го безброй пъти. Или съм? Съмнението се прокрадваше в мен. Объркана, забравила къде съм. Усещах как духът напуска тялото ми. С последни сили се опитах да изплувам. Студени пръсти се обвиха около талията ми, дърпайки ме надолу и надолу. Ужасът се прокрадваше в мен. Страх в най-чиста си и първична форма. Не можех да свърша така. Времето ми още не беше дошло. Още не си бях отмъстила. Знаех къде съм? Един последен опит. Един-единствен и щях да се предам. Виждах светлините на повърхността и се насочих към тях. Бяло, розово...не червено, оранжево, жълто. Огън. Изплувах . Малките вълни се разбиваха в мен. Видях брега и се насочих към него. Огънят гореше навсякъде около езерото. Високите пламъци стигаха далеч по-високо до където можех да ги съзра. И потъваха, точно така губеха се във водите на езерото, в средата му. Все едно то беше тяхното начало. Тайнствено и страшно начало. Почти стигнала брега, огънят се отдръпна леко назад. Пламъците се разтвориха, разваляйки съвършеният кръг. Краката ми бяха натежали, движеха се едва-едва бавно и тромаво. Не можейки да направя и крачка повече се сгромолясах  на земята. Очите ми се затъмниха. Опитах се да изплюя водата, която бях погълнала. Все известен факт бе, че езерото бе на мъртвите, а аз не бях сред тях, все още не. Водата бе отровна, усещах как замества кръвта от вените ми. Дали заради липсата на въздух или отровата в тялото ми главата ми се въртеше. Имах чувството, че току що съм слязала от влакчето на ужасите. Гърдите ми се повдигаха и спускаха бързо нагоре и надолу. Някъде на близо можех да чуя нечии стъпки, приближаващи ме. Ударите на ръцете му една в друга ми причиняваха мигрена. Вдигнах очите си към непознатия. ..Луцифер, приближаващ се безцеремонно с усмивка на лице, ръкопляскащ ми. За това, че едва не се удавих ли?! Колко мило! Зелените му очи проблясваха заплашително, покровителствено или просто развеселено. Въпреки годините с него още не бях открила отговора на този въпрос, както и на много други всъщност.

-Впечатляващо шоу, Ната.-гласът му бе висок. Остра болка мина през слепоочията ми.-Бях прав.-звучеше като дете открило, че ако сложи захар в млякото си и то ще стане сладко.-Вярвах, че ще успееш да се измъкнеш невредима.-ако в момента можех да помръдна и на сантиметър... Пръстите ми се свиха в юмруци, затваряйки очи виждах какво щях да му причиня. Само да можех. Звънкият му смях се понесе наоколо. Отлично, беше чул мислите ми. Направо страхотно! Тук някъде да се намира инквизицията.
-Те са малко по на дълбоко.-отвърна разсеяно, припомнящ си къде кого държи. Беше учудващо, че знаеше кой къде е.-Малка моя, така и не разбра през вековете, че не можеш да ме победиш.-въздишка се откъсна от устните му.-Но признавам, че упоритостта ти е уникална. Много биха се отказали...
-Никой няма да спечели толкова колкото аз, ако ти умреш.-не го оставих да довърши. Въпреки болката, нямаше да се откажа.
-Никой няма да загуби толкова, колкото ти, ако аз умра.-отвърна на свой ред той.
-Не можеш да си сигурен.-болката продължаваше да се разпростира по тялото ми, ставайки все по-силна. Пръстите ми се забиваха дълбоко в плътта. Щяха да ми останат и белези. Агрх.
-Така и не разбра, защо направих това. Нито за миг не си се замисляла през годините, нали така.-доближи се до мен. Не ме питаше, просто контрастираше. Пръсти те му обхванаха брадичката ми. Болката започна да се отдръпва от мен. Предаваше ми от силите си, за да се възстановя по-бързо. Нямах нужда от него и тогава и сега. Не и след като той е отговорен за това. Отблъснах ръката му и се опитах да стана. Не се чувствах сигурна в краката си и въпреки това не бях склонна да се откажа.
-За теб.-прошепнах, защото знаех, че гласът ми няма да излезе равен.Не стабилно застанала на краката си, които сега ми изглеждаха, като предатели, изсъсках срещу лицето му.-Направи всичко това-казах като раздалечих ръцете си направих кръг с тях.-за себе си. Никога през живота си не си правил нещо за някой друг.

-Наистина ли мислиш това. Жалко.-последното нещо, което чух ясно. Оглушителен шум, остра болка прониза лицето ми. Озовах се отново на земята. Огньовете се разгоряха, приближавайки се бавно около мен. Усещах топлината, която излъчваха. Температурата беше все по висока и по висока. Бяха твърде близо, много близо. И знаех какво щеше да направи. Бях виждала да го прави и преди, много, ужасно много пъти. Мина през мен, изгаряйки всичко. Всичко. Чувах шепота на мъртвите. Чувствах горящата плът. И единственото, което можех да направя бе да крещя. Писък, още един и следващ. Всеки от тях пълен с агония. Причинен от болка, нечовешка болка, причинена от него. Отново и отново. Не след дълго нямах сили дори да крещя. Всеки крясък идващ от мен, отнемаше от силите ми, а точно в този момент те ми бяха необходими, както никога преди. Всеки път болка, само болка. Нямаше смисъл да се съпротивлявам, това само щеше да го забавлява, да го настърви още. След мъченията му, можеше да предпочиташ смъртта, да я желаеш от цялата си душа. Разбира се за всичките си години живот бях правила такива неща, че най-вероятно щях отново да се озова в Ада. При него.  Още една неприемлива сделка.

Отпуснах се затворила очи. Меката материя ме погълна. Топла ръка, с кадифена нежност махна кичурите от косата ми. Отворих клепачите си и видях хотелската стая, което бях наела по рано днес с Розабел. Видях го на сантиметри от мен, наблюдаващ ме с цялата нежност, на която бе способен. Придърпа памучната завивка и се наведе до ухото му. Говореше на древният език, дъхът му галеше кожата ми. Отвращаваше ме. Имах чувството, че ще повърна. Само се надявах да е върху скъпите му обувки.
-Това е, за да се научиш никога повече да не ме предизвикваш.-погали още веднъж наранената ми кожа и изчезна, като призрак. Все едно никога не е бил тук, никога не е съществувал. Беше ли възможно да е плод на въображението ми. Да сънувам, да съм обикновена, както някога. Останала сама, премисляйки вариантите, затворих очи. След малко щях да съм далеч от тук, където няма болка. Предавайки се на нощните духове, отивах в кралството на сънищата...




Последната промяна е направена от Наталия Карин Аленор на Нед Юли 24, 2011 11:31 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти
Върнете се в началото Go down
Валери Мейвър
Модератор
Модератор
avatar

Sagittarius Join date : 04.01.2010
Age : 24
Местонахождение : ♥♥♥ Любовта няма граници. Тя не те предупреждава в кой ще се влюбиш, нито от кого ще си отхвърлена – просто се появяваше.

ПисанеЗаглавие: Re: Ангели и Демони: Дверите към Ада   Чет Ное 18, 2010 9:56 pm

Кап..Кап...Кап...30598, 30599, 30600.... Мисли, действия, чувства... Всяка  капка значеше нещо в момента.
Бях навътре в гората, чувах птиците, вятъра, листата на дърветата, които  се люшкаха надолу - нагоре опитвайки се да се преборя с дъжда. Малките  животинки, които се криеха.. и... Котка? Тигър.. Закуска!
-Здравей мъниче.
Вече говоря и на животни, колко хубаво.. Сладкото огромно коте стоеше на  тридесетина метра от мен. Обърна се ръмжейки заплашително, опитвайки се да  ме открие с поглед. Тази нямаше да я бъде.
Засмях се и се изправих тромаво. Можеше да съм вампир, но точно в момента  се чувствах ужасно. Преди броени минути слънцето беше залязло, което ми  даваше секунди предимство.. а това не звучеше забавно...
След като похапнах, реших че е време да се върна в хотела. Демонката не се  беше обаждала, и се надявах да е било от разбиране, а не защото някои от  пратениците на Луцифер я е убил. Не че не би било хубаво...
Оставаха няколко часа до полунощ. Отправих се на изток.

Влязох и това което заварих ме изненада. Принцесата без име си спеше най  спокойно в кревата. Не и ли стигна цял ден?
-Хей, Деми ставай - казах и раздрусах леглото.
Тя светкавично скочи и ме заби в стената. Колко мило посрещане.
-Пусни ме веднага! -изкрещях докато се опитвах да се отскубна.
Погледнах я в очите и застинах. Беше пребледняла. Очите й бяха кърваво  червени, сякаш бе готова да ми отхапи вратлето-макар че би било наистина  странно поведение от нейна страна.. Прелестните й руси коси, сега  представляваха някаква каша, сякаш се бе изкъпаха, изсушила и тупирала. На  всичко отгоре беше мръсна. И определено се нуждаеше от душ с много  аромати.
Щом чу гласът ми, демона отпусна ръката около врата ми.
-Хелтън - прошепна облекчено.
-Какво ти се е случило? Нападнаха ли те?
-Разбира се че не! -каза светкавично и се намръщи. Погледна към прозореца  и продължи по-бавно.– Излязох, но заваля. Прибрах се и както забеляза бях  заспала. И какво беше това Деми?
-Едва ли искаш да те наричам Демонче или г-ца Без име.
Завъртях се на пети и докоснах врата си. Не че ме заболя, но определено ми  стана неудобно от недостига на кислород.
Тя се усмихна горчиво.
-Наричай ме както искаш. А сега се мръдни, трябва да се изкъпя.
-Почакай – хванах я за ръката. – Излязла си през деня?
-Времето беше лошо..Нямаше опасност да  изгоря под слънце. Въпреки това не  беше много приятно.
Това е нещо ново-помислих си. Изумена пуснах ръката й.
-Но вие..
-Хайде без драми. Не съм това за което ме мислиш Роза.
Избута ме от пътя си и влезе в банята. Това можеше да се нарече напредък.
-Хей, остави вода и за мен! – подвикнах разсеяно.
-Остави ме да се изкъпя на спокойствие, Хелтън!
Толкова ли беше трудно да ме нарича по име? Можех цяла вечер да се опитвам  да си спомня коя е, но знаех че няма смисъл. Сякаш спомените ми бяха  изтрити.
-Демс ще поръчам нещо, колкото да не привлечем внимание – извиках докато  набирах номера на рецепцията.
-Добави и картофки с кашкавал – провикна се срещу вратата.
-Има ли значение какво ще е?
Вратата на банята се отвори и русата мокра главица на новата ми дружка се  показа.
-Не те питам, а нареждам.. Има много неща които не знаеш. А сега поръчай  проклетите картофи!
Очите и светеха в опасно морско синьо. Това момиче започваше да ми лази по  нервите. Тайните и ставаха все по дразнещи.
-Какво ще желаете?– дочух жената от рецепцията, която вдигна почти  веднага.
-Обаждам се от стая тридесет и втора. Ще желаем една порция картофи,  сметаново...
-Шоколадово – извика Демс.– И горещ шоколад.
-Шоколадово кексче –поправих се,– горещ шоколад и обикновена салата с  повече сирене.
Затворих точно когато тя излезе от банята. Беше увила бяла кърпа около  тялото си, и друга по-малка на главата си.
-Остави ли топла вода?
-Ти си вампир, защо ти е да се къпеш?– сопна ми се тя.
-Между демон и вампир няма голяма разлика Дем.
Потрепна при споменаването на новото й име, но не отговори.
Подмина ме и чак сега забелязах чантата, която стоеше до леглото. Изсипа  дрехите върху него и започна да ги отделя.
-После облечи това – посочи едната купчинка.
Всичко бе спортно. Анцунг, горнище, тениска и бельо.
-Благодаря.
Оставих я да се облече и влязох в банята. Старите й дрехи бяха изхвърлени  в коша за боклук, а шампоана и останалите неща струпани на едно в мивката.  Можеше поне да почисти преди да излезе.


**
-Тръгваме в полунощ – подметна Дем след като излязох от банята.
Горещия душ ме бе поотпуснал, докато не се върнах в реалността – или на  кратко, в една стая с русата кукла.
-Чух те – изръмжа заплашително.
-Аз... – Трябваше ли да й се извиня? Гадни демонски сили! – Хубаво –  заключих на края.
Деми отдавна се беше облякла, и единственият спорт които вършеше в  момента, бе да напъха колкото може повече картофки в устата си. Времето  прекарано с нея щеше да е истинска битка що се отнася до вечерята.
Изсуших си косата със сешоара, който тя бе взела „ назаем” от съседната  стая, облякох си новите дрехи и взех ключовете от колата. През това време  тя беше слязла до рецепцията за да оправи сметките.
-Няма ли да ти е малко топло?– попитах виждайки я с подобно на моето  облекло. От Луцифер знаех че демоните се нуждаят от колкото се може повече  свобода. Горещината на тялото им бе достатъчна и без купищата дрехи които  носят върху себе си. Разбира се, вкъщи той се разхождаше свободно по  бельо, и когато... Мамка му, Роуз престани!
-Не е твоя работа! – сопна ми се отново.
Подхвърлих й ключовете на колата и влязох без да обеля и дума.


-I'm treated like a neglected mistress. I'm not even your wife!
-You're not my wife because you chose to marry Alfred.
Face the facts.
Shiring is a dream, you will never win it back.
Just as you will never be a princess again,
only the merchant mistress of a common laborer.


Последната промяна е направена от Валери Мейвър на Нед Юли 24, 2011 11:00 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Кейтлин Грейс
Ветеран
Ветеран
avatar

Aquarius Join date : 08.04.2010
Age : 23

ПисанеЗаглавие: Re: Ангели и Демони: Дверите към Ада   Нед Дек 05, 2010 10:23 pm

Луната беше високо в небето, когато излязохме от стаята. Отидох до рецепцията, за да се оправя със сметката ни и да изтрия спомените на персонала за нас, което не беше кой знае какво. След толкова години тренировка, вече правех това машинално. Имах късмет, че и двамата още бяха тук. Луцифер знае как да контролира съдбата в полза на войните си. Отне не повече от минута. Когато излязох Розабел седеше до колата. Зареяна някъде в съзнанието си, беше далеч от тук. Горчива усмивка се появи на лицето ми, въпреки опитите ми да се преборя с нея. Мразех това момиче. Цяло столетие прекарах наблюдавайки я и така не разбрах какво се върти в главата й. Не обичам да не знам какво се случва около мен, а сега не знаех. Беше ми нужна, но аз не бях нужна на нея. Още не го знаеше, но скоро щеше да го научи. Стига да поискаше можеше да ме убие, поне в момента. Казах ли вече колко много я мразя?! Ок. Стегни се! Тя не знае, че си ходила при Луцифер и колко слаба си в момента. Издишах бавно въздухът, който бях задържала от известно време.
-Няма ли да ти е малко топло?-напълно забравила за нея...не съвсем де... Гласът й ме разсея от потока на мислите ми. Силно изненадана от въпроса й не знаех какво точно да й кажа. Луцифер й беше казал доста неща за демоните, но тя не знаеше, че аз не съм точно демон и се нуждаех от топлина, за да се възстановя напълно от “приключението“ с “господарят ми“. Очакваща отговора ми реших, че ще е най добре да продължа да я държа в неведение за произхода ми. Едно „Не е твоя работа!“ свърши отлична работа. Толкова близо, за да разбере, но толкова далеч от мисълта да ме попита. Без да обели и дума ми подаде ключовете за колата. Пръстите ми се увиха около тях, телепортирах се в колата и ги поставих в стартера, смятах да си поиграя малко имах нужда от адреналин. Докато се настаняваше на седалката до мен запалих двигателя и без предупреждение натиснах педала на газта. Вратата се затвори с глухо хлопване. Гърбът й се удари в кожената седалка. По-бързо от колкото вярвах че е възможно тялото й се обърна към мен. Очите й горяха заплашително, яростното ръмжене идващо от гърдите й заглуши приятно бучене на двигателя. И...едно...две...три. Точно това, което исках. Колата се носеше напред, мощта търсеща освобождение и момичето до мен готово всеки момент да ми откъсне главата. Сърцето ми сякаш беше на състезание. Препускаше яростно в гърдите ми, заплашвайки да счупи ребрата ми. Не можах да задържа усмивката, която се появи на устните ми, изпълнена със задоволство. Погледнах към нея, като се опитвах да изглеждам колкото се може по невинно.
-Какво има, Хелтън? Да не се тревожиш да живота си?!-намигнах й закачливо. В погледа й се четеше раздразнение, докато аз излъчвах спокойствие. А не ужасна съм.
-Не, тревожа се за твоя живот.
-Колко мило! Отдавна никой не се е тревожил за живота ми. Мисля, че...
-Чудно, защо ли?!-не ме остави да довърша. Някога бих се засегнало от подобно изказване, но вече не ми пукаше. Кой казва, че да продадеш душата си на Дявола е лошо?!-Къде отиваме?-попита вече привидно по-спокойна. Бързо се съвзе, явно леля й добре я е обучила. Впечатляващо Изабел!
-Казах ти!
-Не. Каза че отиваме при твоя приятелка, не къде се намира тя.
-Не знаеш къде се намира.
-От къде си толкова сигурна?!
-Наблюдавам те от момента на раждането ти. Теб и сестра ти. И мога да кажа, че няма никой на тази земя който да знае повече за вас от мен.-взирах се в безизразното й лице. Знаеше, че съм права. Нямаше какво да каже. Хм. За първи път.-Имаш ли още въпроси?-приех мълчанието й за не. Взирах се в пътя пред нас. Колата се носеше плавно напред, все едно летеше. Дърветата от двете страни на пътя се размазваха пред погледа ми и приличаха на стена. Нощната светлина караше всичко да изглежда необикновено. Обожавах нощта, тишината. Да, пътувахме в тишина. Всичко, което чувах беше двигателя на колата и дишането ни.
Рязко извих волана. Колата поднесе, но въпреки това се подчини и навлезе в малък каменист път, водещ до дестинацията ни.
-Какво по дяволите?-Розабел беше опряла ръката си в таблото, търсейки опора. Беше още по-ядосана и по-бледа. Май прекалих. Е, не може да умре от страх. Вампир е. Изминахме още няколко метри, когато пътят свърши и кракът ми натисна рязко спирачката.  Все пак нямаше на къде повече да отидем с колата.  Още преди да изключа двигателя, Хелтън излетя от колата, проклинайки ме на всички езици който знаеше. Явно наистина прекалих. Следващият път щях да внимавам повече. Последвах я навън. Въздухът беше чист. Миришеше на дъжд.
-Пристигнахме!-обявих триумфално.
-Пристигнахме?!-гласът й беше по висок от обикновено.-Ти луда ли си?-птиците от дърветата се разлетяха. Хиляди криле се разпериха над нас.
-Май, е по-добре да понижиш децибелите. Смущаваш горските обитатели.-завърших шепнешком, като пълен идиот. Възползвах се от момента да я дразня. Пък и трябваше да свиква ако ще ходим да измъкнем сестра й от лапите на Луцифер.-Хайде! Нямаме цяла нощ.-тръгнах напред, но когато минавах около нея ръката й ме спря. Пръстите й се увиха болезнено около гърлото ми. Явно обичаше да задушава хората.
-Има ли значение? Ти и без това можеш да излизаш на слънце.-лицето й беше на милиметри от моето. Очите й бяха потъмнели-Мислиш ли, че е смешно да изпробваш търпението ми, докато шефът ти измъчва сестра ми.
-А ти мислиш ли, че когато отидем да спасим сестра ти, създанията който я пазят ще са толерантни към гневните ти изблици. Стегни се.-просъсках срещу нея. Усетих слабо как пръстите й разхлабват захвата си. Тръгнах напред, като чувах стъпките й след мен. Пътят беше скалист. Трябваше да вървим по тясна пътека. И под тясна имайте предвид ужасно тясна. Налагаше ни се да вървим едва ли не на пръсти.
-Хей, нямаше ли да по-бързо да се покатерим до твоята приятелка.-попита по някое време тя.
-Ние е отиваме до върха, Хелтън.-не я изчаках да зададе следващият си въпрос. Завих на следващата извивка от скалите. Вече не можех да чуя нищо друго освен ропота на водата. Щяхме да се понамокрим. Без да се замисля тръгнах напред. Студените пръски вода попиваха в дрехите ми. Имах още няколко сантиметра ходене по хлъзгавият гранит, когато видях отвора на пещерата. След около секунда вече бях вътре. огледах бавно всяка една стена. Изглеждаше ми познато. Напрегнах съзнанието си, за да се сетя за някой спомен, но не ми бяха останали такива. Изпитах странна влажност в очите ми.
-Това беше интересно и мокро. Можеше да ме предупредиш по-рано за това.-беше зад мен. мигът самото, в който бях със себе си си отиде. Напиращите сълзи бързо се изпариха и аз погледнах към нея с онова отегчено изражение до болка познато и на двете ни.
-Хайде. Имаме още много път.-пътят ви беше очертан. Гостите тук бяха добре дошли. Но те едва ли някога са очаквали такива посетители. 100 метра в пълният мрак бяха като детска игра с невероятните ни сетива. Движехме се бързо, необезпокоявани от никого. Но трудното едва сега започваше. Лекият нощен вятър донесе до нас аромата на цветя, веднага щом излязохме от пещерата. И в същият онзи момент покрай нас се чуха няколко предупреждения да спрем.




Последната промяна е направена от Наталия Карин Аленор на Нед Юли 24, 2011 11:23 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Валери Мейвър
Модератор
Модератор
avatar

Sagittarius Join date : 04.01.2010
Age : 24
Местонахождение : ♥♥♥ Любовта няма граници. Тя не те предупреждава в кой ще се влюбиш, нито от кого ще си отхвърлена – просто се появяваше.

ПисанеЗаглавие: Re: Ангели и Демони: Дверите към Ада   Сря Фев 02, 2011 7:20 pm

Още от малка мразех да излизам на дъжда, да плувам в море или където и да  било. Но да газя в ледена река – е това бе най-малкото ми желание. Студа  не ми пречеше, но чувството да си мокър е ужасно. Панталоните буквално  бяха прилепнали по краката ми сякаш страхувайки се да не ги... ето, така е  по-добре. С леко движение дългото долнище бе скъсено.
–Това беше интересно.. и мокро. Можеше да ме предупредиш по-рано за това.
Деми ме погледна косо и с отегчителен глас отговори.
-Хайде. Имаме още много път.
Пътят ни не продължи дълго. Още преди демона до мен, аз усетих ужасната  миризма на орките премесена с тази на природата около нас. Бяхме пред  входа на пещерата, когато пред нас изскочиха малките джуджета въоръжени с  боздугани и лъкове. Абсурдна ситуация. Как мислеха че ще убият вампир с...  Мамка му огън!
Отскочих назад издърпвайки Дем със себе си, преди огъня идващ от ръцете на  малкото изродче да ни достигне.
-Какво по дя..– започна тя препъвайки се в краката си.
Извадих от джоба на якето си малкото пакетче за подобни случай. Изсипах  прахта в ръцете си и я захвърлих към тях. Право в целта!
Малките твари закриха лицата си стенейки от болка.
Сместа бе подарък от една вещица която бях спасила наскоро. „Прашец от  цветя напоен със слънчева енергия”- бе казала тя. Орките са необикновени  същества бродещи по тъмното, криещи се в подобни пещери или дупки в  земята. Както на нас вампирите , така и на тях слънчевата светлина не им  понася. Или по точно казано – убива ги. Докато при тях действаше като  киселина, незнайно как за вампирите беше безопасен. За жалост обаче, това  бе последното ми пакетче от сместа.
Групичката от двайсетина Орки се изправиха на крака с ужасни гримаси. Бях  успяла да обезобразя повечето. Гледката беше покъртителна. Някои от тях  бяха изгубили око, ухо или дори крайник. Прашеца си го биваше и не за  първи път се обеждавах в това.
Бяха готови да ни нападнат отново, когато някъде зад тях се разнесе силен  мъжки глас.
-Спрете!
Непознатия се бе скрил в сенките, и дори с моето зрение не успях да  сканирам повече от очертанието на тялото му. И това ако не беше късмет.  Орките, които до преди секунди бяха готови да ни разкъсат, сега кротко се  бяха наредили в редица.
Дем до мен се поразмърда и пристъпи напред. Понечих да я дръпна, но тя  ловко се измъкна.
-Робърт – гласът й бе тих, но твърд.
-Добре дошла у дома, Наталия.
Мъжът излезе от сенките и се приближи към нея. Това което очите ми видяха,   едва не ме запрати до стената за опора. Красавецът, застанал пред  демонката си беше... ами красавец. Висок, не много слаб, но не и прекалено  мускулест. Със красива, небрежно разрошена бронзова коса, и – можех да  гледам тези очи вечно– нежни кехлибарени, опияняващи сърцето.
Чак след като разгледах младежа , мозъкът ми започна да функционира на  чистота „Опасност”.
Наталия? Значи така се казваше...
-Всеки ли посрещате по този начин?– попита го тя с усмивка.
Роб се усмихна надменно и поклати отрицателно глава.
-Ако ни беше предупредила...
-И да бях, нямаше да е по различно..– отсече го тя.
-Права си, нямаше.
През цялото време стоях отстрани без да трепна дори. Наталия престъпи към  Робърт оставяйки само метър разстояние между тях. Орките се раздвижиха, но  това сякаш не и направи впечатление.
-Къде е тя?– изсъска Наталия не отлепяйки поглед от неговия.
-Където я остави последния път – отвърна със същия тон Роб.
Суровото му изражение ми напомни на това на Луцифер когато разбра за  случката с Дейвид...
–Дръпни се тогава! Нямам време за приказки. Розабел!
Веднъж да ми каже името и ще е в най неподходящия момент. Ами ако не исках  този непознат да го научава? „Не се самозалъгвай. Искаш и още как!”
Направих гримаса и понечих да тръгна, но ръката на Роб се уви около тази  на Нат. Тук ставаше нещо. Трябваше ли да и помогна? Може би да.. но те се  познаваха. Не казвам че бяха първи приятели, но щом досега красавеца не е  наредил на орките да ни убият, едва ли ще го направи и сега. Или може би  бе от типа хора, които залъгват жертвите си със сладки думи, а после...  Изненада!.. Умираш.
-Ако ти позволя ми обещай че няма да се докосваш до него! Заклей се  Наталия!– изръмжа срещу лицето й Робърт. Все още не разбирах от къде се  познават и за какво говорят, но сега застанали толкова близо един до друг  сякаш улових прилика между тях.
-Заклевам се– отвърна спокойно.
Тялото му което до сега се бе стегнало от напрежение, се отпусна.
-Тя те чака– въздъхна Робърт някак отчаяно.
Вече опомняйки се, се приближих до Наталия. Когато Роб се отдалечи  започнах с въпросите.
-Какво беше това? Кои е той? Къде отиваме?
Тя се обърна към мен с ледено изражение.
-Това, Хелтън беше мила семейна сцена. Онзи по когото се разтапяш е брат  ми.
-Ясно. Разбирам – кимнах небрежно. – Нека позная. Той те е прецакал по  някакъв начин и затова сега сте като куче и котка.
-Това не те засяга.. Просто запомни едно.. Никога не се забърквай с някои  Аленор!
-Малко е късно за това...– казах поглеждайки в очите й. Лека усмивка  пробягна по лицето й за кратко.-Значи брат ти си няма приятелка?– попитах  невинно.
Наталия изръмжа.
-Да не си посмяла, Хелтън! Доближиш ли се и на метър от него, ще те убия  на място! Или по-зле. Ще трябва да утешавам изгубеното ти сърце..
-Стига остроумия Аленор.
Нат се засмя тихо.
-Не ме копирай Розабел. Нека влезем вътре. Тя ни очаква.
-Тя?
Наталия не ми отговори, а просто се врътна на пети и излезе през процепа,  в които трябваше да се снаведеш за да не си удариш главата.
-Жената, която все още наричам своя майка – отговори тихо.


-I'm treated like a neglected mistress. I'm not even your wife!
-You're not my wife because you chose to marry Alfred.
Face the facts.
Shiring is a dream, you will never win it back.
Just as you will never be a princess again,
only the merchant mistress of a common laborer.
Върнете се в началото Go down
Кейтлин Грейс
Ветеран
Ветеран
avatar

Aquarius Join date : 08.04.2010
Age : 23

ПисанеЗаглавие: Re: Ангели и Демони: Дверите към Ада   Нед Юли 24, 2011 11:13 pm

Седях в кухнята. Розабел и майка ми се бяха оттеглили нанякъде. Ясно ми бе показано, че не съм добре дошла.
Погледът ми бавно се плъзгаше по белите стени. Отчаяно се опитвах да намеря някаква разлика, която да ми подскаже, че това не бе мястото, където израснах. И сякаш напук, всичко крещеше точно обратното. След толкова време, отново си бях у дома. Само че имаше един съвсем малък проблем – аз не го чувствах така.
Бавно затворих очи, пръстите ми се свиха в юмруци. Усещах погледа на брат ми отстрани. Очите му пълни с живот ме изучаваха, сякаш бях странен предмет. Искаше информация, искаше да се обърна и да му кажа, че все още бях аз. Поех си въздух. Спрях, след това отново вдишах, за да издишам всичко насъбрало в мен. Тялото на брат ми се надвеси напред. Искаше да каже нещо. Напрежението между нас го докарваше до лудост. Аз бях малката му сестричка.
Малката му сестричка...малката му сестричка...
Онази заради която винаги поемаше вината от белите й. Онази на която разказваше чудновати истории. Онази заради която изгуби семейството си..За един единствен миг си представих какво би било ако пръстите ми минат по лицето му, как устните ми прошепват: съжалявам, ще оправя нещата думи, който не мислят, в който не вярват.
Отворих рязко очи. Светлината ме заслепи, но не за дълго - отново виждах бялата стена.
-Е?
-Е?- повтори той.
Мълчание.
Имах усещането, че се намирам в някой филм на ужасите - знаете как преди извратения кучи син да убие главната героиня е тихо. Това беше по-зле. И не знам, защото аз бях на мястото на глупачката във филма или защото не знаех какво да очаквам. Но изпитвах истински ужас, който и Луцифер не би могъл да предизвика. Трябваше да се махна оттук. Изправих се от стола, когато пръстите на Робърт се увиха около китката ми, като белезници, бутайки ме назад. Страхотно!
-Къде си мислиш, че отиваш?-попита той, никога преди не го бях чувала да ми говори с този тон. Никога.
-Искам да се поразходя,-заявих, готова да го отблъсна от себе си, когато видях как другата му ръка се насочи към сребърният кинжал -..може ли?
-Не! -ръката му остави оръжието на масата. –Освен, ако не искаш да ме убиеш?-повдигна едната си вежда въпросително. Погледнах предмета. Кинжалът беше по средата - между него и мен. Щеше да е лесно да го взема, твърде лесно. Проследих очертанията на острието, скъпоценните камъни блестяха съблазнително на дръжката. Истинско бижу...бижу, което не можех да докосна. Усмихнах се горчиво и се облегнах назад.
-Надявам се не ме мислиш за толкова глупава?-пръстите му ме освободиха. Червени линии красяха ръката ми, като гривна. Свих сърдито устни, това бе твърде лош аксесоар за вкусът ми.  
-Никога, скъпа.- каза той, докато се изправяше. С бавни, премерени крачки заобиколи масата. Наблюдавах го, как стъпва, как се придвижва. Имаше някаква нова грация във всяко негово движение направено досега. Тялото ми се стегна - всичко, което бях пропуснала, сега се появяваше, като филмова лента пред очите ми.
-Какво искаш?-попитах, когато вече беше зад гърбът ми.
-Истината.
-Знаеш я.
-Не, не тази истина. Дланите му паднаха на раменете ми. Наведе се към мен, лицето му бе до моето, загледано в стената срещу нас. -Искам да знам защо си тук?
-Помагам на Розабел да...
-Лъжеш! -дори не успях да довърша. Истински детектор на лъжата се извъди голямото ми братче. Дланите му паднаха на раменете ми. Пръстите му се свиха, затягаики хватката около раменете ми.-Знам. Просто искам да го чуя от теб.-кръвта се смрази във вените ми. Така нямаше да стане. -Боя се, че не разбирам какво имаш предвид, Роби. – прошепнах напълно наивно.
-Позволи ми,-започна изговаряйки ясно и спокойно всяка буква – да ти разкажа една история, за принцове и принцеси, хванати в капана на някое чудовище. – циничната нотка на гласът му ме накара да настръхна. – Имало едно време едно дете – момиченце, което било тъй нежно и прекрасно – Едната му ръка ме освободи от хватката си и премахна няколко непокорни кичури от лицето ми, докато говореше. – но пораснала и вярваш или не се превърнала егоистична кучка
-Какво си позволяваш – опитах се да се изправя, но той не ми позволи.
Обърнах главата си към него, за да го виждам.
-Задай въпросите си! – Не издържах, бях безпомощна. Трябваше да има изход от това. - Излей мъката си. Спри да ме гледаш така. - думите излизаха през стиснатите ми зъби, в отражението на ирисите му виждах отражението си. Огънят около мен, в очите ми, показващ яростта, гневът, силата, безпомощността, живота и смъртта.


Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Ангели и Демони: Дверите към Ада   

Върнете се в началото Go down
 

Ангели и Демони: Дверите към Ада

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Bitten RPG :: break into for Freedom ˙·٠•● истории и rpg :: Библиотека :: Форумна библиотека-