vampire and fairytale RP RPG bulgarian bg
 
ИндексИндекс  PortalPortal  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  Потребителски групиПотребителски групи  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  
  • ■ РИМ
  • ■ Ню Орлиънс
  • ■ Царството на Сенките
  • ■ Друго
TEXT GOES HERE, LETY (:
TEXT GOES HERE U GUESS
TEXXXXXXXXXXTTTTTTTTTT GOES HEREEEE
Latest topics
» Дълбоко в дън горите
by Lety Пет Апр 22, 2016 8:13 pm

» ... и приказките никога вече няма да са същите!
by Lety Сря Дек 10, 2014 11:37 am

» Вдъхновение
by Lety Нед Ное 09, 2014 2:52 pm

» Историите на Лети
by Lety Пон Сеп 15, 2014 12:09 am

» Бекет Хатфийлд - Лудият Шапкар
by Lety Чет Авг 28, 2014 11:07 pm

» София Деверо
by Sophia Devaroux. Вто Авг 26, 2014 10:50 pm


Share | .




 

 Опетнена любов

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Кейтлин Грейс
Ветеран
Ветеран
avatar

Aquarius Join date : 08.04.2010
Age : 23

ПисанеЗаглавие: Опетнена любов   Съб Дек 18, 2010 8:52 pm

Пролог

Ключът мудно се пъхна в металната ключалка. Завъртя се бавно, резето щракна и след това вратата се отвори. Мъжът направи една крачка и влезе в слабо осветения апартамент. Вътре беше тихо, ако не броим пукота идващ от камината. Огледа познатите безлично бели стени, големите френски прозорци откриващи изглед към северната част на Сентрал парк. Шум от токчета и въртене на колелца привлече вниманието му. Висока, слаба жена седеше на метри от него. Идеално правата й тъмна коса падаше по гърба й чак до кръста. Черната й рокля подчертаваше извивките на тялото й. Изненадата от присъствието му тя замръзна на мястото си. Ледено сините й очи срещнаха неговите. От беглият поглед, който му хвърли видя, че светло кафявата му коса беше разрошена и мокра, вероятно заради снега навън. Ризата, която носеше под черното си сако беше измачката. По яката й ясно си личаха следите от женско червило цвят „бордо“. Очите му се взираха ту в лицето й, ту в куфара, който държеше. Жената отстъпи крачка назад, в опит да се отдалечи от суровият му поглед. Ръцете му се свиха в юмруци.
-Какво е това?-попита ледено, през стиснати зъби, попарвайки всяка нейна надежда за безпроблемно бягство. Въздухът излизаше със свистене през ноздрите му. Искаше да изглежда спокоен, но не се получаваше, което я плашеше до смърт. Направи крачка, масивното му тяло изваяно от 120 килограма мускули и 200 сантиметровия му ръст го правеха да изглежда опасно секси.
Вдиша и издиша няколко пъти. Нервите й бяха опънати до край. Сила. Имаше нужда от сила, за да направи това. Но къде, по дяволите беше тя, когато й трябваше? А, да вярно. Предателката избяга през вратата, когато го видя.
-Тръгвам си!-оповести накрая, размишленията й бяха продължили по-дълго, от колкото бе допустимо. Гласът й беше тих, изпърнен с напрежението, което се бе издигнало, като стена между тях. Несигурността се прокрадваше в нея, вливаше се в кръвта й, след всяка изминала секунда, в която той не реагираше. Студените му зелени очи се взираха в нея, неразгадаеми, тайнствени. Хладнокръвието се беше превърнало в част от самия него и сега, когато имаше нужда да разгадае мислите му, не знаеше как да го направи...
Без да отделя двата изумруда на лицето си от нея той свали тъмно синьото сако, като го захвърли на близкия фотьойл, тапициран с бяла кожа. Пръстите му се заеха да разкопчават копченцата на ризата му. Нави ръкавите си до лактите и се отправи към бара. Полираният, черен мрамор блестеше на флуресцентната светлина. Няколко бутилки с различен, качествен алкохол бяха наредени отгоре.
Далеч от него и погледа му, тя се чувстваше по-несигурна и от преди. Пренебрежението му бе като нож с две остриета. От една страна така желано, а от друга...другата част просто искаше да се озове на дивана затисната от тялото му. Копринената му кожа, докосваща се до нейната, плътните му устни изгарящи я с всяко докосване. Господи, колко желаеше този мъж да бъде само и единствено нейн. Но той не бе създаден да бъде нечии. Беше див и неубоздан, именно за това я привличаше толкова силно. Беше като магнит. Имаше нужда от него във всеки един момент от денонощието. Беше по-силен от въздуха и водата взети заедно. Беше всичко...
Объркана от държанието му, тайно наблюдаваше всяко негово движение. Още веднъж се изуми от грациозността му. Той сякаш въобще не докосваше земята, докато ходеше. Все едно летеше. Незем, дошъл от друга планета.
Взе две кристални чаши, които издрънчаха щом ги постави на плота. Бяха изчистени от всякакви инкрустации, само хладна, гладка повърхност. Най-безсрамно пускаше погледът си по тялото му. Всеки мускул ясно си личеше под бялата материя на ризата му. Светло кестинявата му коса беше подстригана късо. Отстрани на вратът си имаше татуировка. Две дебели черни линии се преплитаха една с друга, символизирайки преди и сега; началото и края; живота и смъртта...
Взе една от бутилки пред него и наля от 50 годишното малцово уиски. Пое чашите между изящите си пръсти и поднесе една от тях към нея. С трепереща ръка пое чашата от ръцете му. Нервни конвулси преминаваха през цялото й тяло. Трябваше да се успокой й то незабавно. Бавно приближи студеният кристал до устните си. Кехлибарената течност се разля жадно в устата й, парейки гърлото й по цялата му дължина.
-Ти...-започна плахо тя.-чу ли онова, което ти казах?-нямаше звук, просто ням шепот.-Аз..искам да си тръгна! Не...
-Да, знам!-гласът му излизаше гладко, напълно невъзмотимо между устните му.-Чухте й първият път.-отпи бавно от уискито и се отправи към камината, без да поглежда обърканата жена, очакваща истинската му реакция. С една ръка се подпря на ръбът й, бяло дърво инкростирано с старинни елементи. Наблюдаваше пламъците, нежните им отблясъци гальовно докосваха кожата на лицето му. Красиво, безизразно, дяволски опасно.
Желаеше да се приближи до него, ръката й сама щеше да отиде на рамото му. Очите му щяха да намерят нейните, зелени като дивите поля не докоснати от хората. Щеше да получи така желаното спокойствие, дори само за един миг. А през това време тя щеше да е свободна.
Свобода. Свобода. Свобода.
Беше дошла тук, беше избягала с него, за да получи именно това, а какво излезе. Той беше по-лош и от баща й. Знаеше как да контролира единият, но не можеше да си позволи това с другия. Той промени живота й, разруши света, който мислеше, че познава, на малки остри парчета стъкло. Протягаше се към тях, за да ги събере, за да ги сглоби, но винаги се порязваше. Кръвта бликаше болезнено от раните й и всичко изчезваше, всичко освен лицето му. И той беше виновен за това.
Той. Той. Той.
Остави попупразната чаша на стъклената масичка за кафе. Още един поглед към него. Последен. Толкова години, толкова спомени и добри, и лоши, но нямаше нито една дума достойна за сбогом. Бавно се обърна и се насочи към врата, където бе оставила куфара си. Чаткащият звук от токчетата на обувките й я накара да се усмихне. Щеше да започне живота си отначало. Можеше да си позволи да бъде всяка-добрата, лошата, порочната, разумната или палавата. Представяше си малката дървена къщичка в някое забутано китно градче, която щеше да купи. Първият етаж щеше да превърне в закусвалня. Щеше да се усмихва, да сервира и да прави хубаво черно кафе. Някъде далеч от ангелите и демоните в живота си. Ето за това мечтаеше, един миг спокойствие в замяна на душата си.
Изящните й пръсти се увиха около пласмасовата, черна дръжка на куфара си. Извади ключа за апартамента му в центъра на Манхатън, готова да го постави на етажерката с огледалото до вратата. Малкото сребристо ключе пасваше идиално в ръката й, почти се сливаше с снежно бялата й кожа. 12 декември 2003-денят, в който го получи. 12 декември, седем години по-късно си тръгваше, оставяйки го завинаги и ключа за най-красивият дом, и най-невероятният мъж, които някога щеше да получи отново. Ключът се изплъзна от пръстите й политайки надолу, готов да нарани гладката подова повърхност.
-Защо?-гласът му се сля със звъкът от сбъсъка на метала с мрамора. Очите й се затвориха, затайла дъх в очакване. Бавно, много бавно се обърна към него, но той все още наблюдаваше огънят.-Защо си тръгваш сега, след осем години?-гласът му беше нежен, спокоен. Готов да се бори, за да промени решението й. Седеше неподвижно и се взираше в него, наведен над огъня в камината, все още с гръб към нея. Прехапа устните си, за да не изстене. Стон пълен с облекчение и отчаяние. Той не желаеше да остане сам. Искаше нея. Каква лъжа! Този мъж не знаеше, какво е да си сам, дори за една секунда. Беше обиколила с него повече нощни заведения, ресторанти, кафенета и т.н.,от колкото, която и да е друга на нейната възраст. Виждаше как го гледат жените. Погледите им не се отделяха от нейният мъж, където й да отидеха. Но най-лошото беше, че и той го оъзнаваше. Един негов поглед щеше да е достатъчен, за да ги накара да направят, каквото поиска без да се налага да използва магия. Нямаше нужда да се тревожи за леглото му, все щеше да се намери някоя, която да го топли вместо нея. Снощи беше доказателство за това.
-Разбрах, че не мога да живея винаги така.-простена, едва, едва.-Не искам вечно да съм твоята лична курва, Андрю.-силно прехапа езика си. Трябваше да млъкне веднага, ако не искаше да падне на земята, разтрисана от риданията си. Истината беше повече от болезнена, нямаше нужда от още едно острие забито в сърцето й.
-Любов?!-обърна се към нея с развеселено изражение. Не знаеше кое го забавлява, но нямаше търпение да разбере.-За това ли е целият този театър?-направи голям кръг с ръце, обграждайки тялото й с невидими очертания.-Прословутото пърхане на пепруди в стомаха ти, когато срещнеш погледа на любимият. Минаването на електричество по кожата ти, когато те докосне...-иронията, с която оплюваше всичко, в което вярваше, караше кръвта й да кипи от яд. Ако можеше да накара крайниците си да се движат в този момент със сигурност щеше да се е нахвърлила върху него.-Но кажи ми?-напълно сериозен, с две големи крачки прекоси стаята и се озова до нея. Беше на милиметри от нея. Познатият аромат на цитросови плодове и топъл дъжд в тропиците, изгори ноздрите й. Усещаше силата и свежеста лъхащи от него като опиат. Ръката му се вдигна във въздуха и покали копринената й коса, черна като абанос, като на онази принцеса от приказките, които му бяха разказвали, като дете.
-Не усещаш ли ток да минава през теб, когато те докосвам?!-пръстите му, леко загрубели повдигнаха брадичката й нагоре. Очите им се срешнаха жадни за още.-Няма ли пеперуди в стомаха ти, когато гледаш в очите ми?!-опита се да отмести погледа си от неговия, но не успя.-Или може би, не искаш да намериш любовта в себе си, а да я търсиш в другите?!


Върнете се в началото Go down
Кейтлин Грейс
Ветеран
Ветеран
avatar

Aquarius Join date : 08.04.2010
Age : 23

ПисанеЗаглавие: Re: Опетнена любов   Пон Мар 14, 2011 6:49 pm

Глава първа

~осем години по-рано~
Музиката кънтеше с всичка сила от тонколоните. Увиваше се примамливо около хората, опияняваше ги. Привличайки ги на дансинга, прониквайки в телата им, показваше им точният ритъм, в който да се движат. Над главите им висяха хиляди малки светлинки. Жълто, червено, желено, синьо.  Цветните лъчи се отразяваха в лъскавата повърхност на стените.
На едно от близките сепарета седяха няколко жени – момичета. Дрехите им прилепваха плътно по тялото, подчертавайки внимателно всяка примамлива извивка. Говореха, шегуваха, смееха се. Алкохолът се лееше, като пълноводна река. Чашите пред тях се пълнеха още преди да бъдат преполовени. Тостовете един след друг се губеха в пространството.
Дисплеят на нечии телефон, просветна в полутъмнината, завъртя се лежерно на стъкленият плот. Изящни дълги пръсти на пианист, малка длан, ефирно прозрачна кожа и огромен диамант проблясващ на безименият й пръст. Жената взе телефона в ръката си и се отдалечи от компанията си с усмивка. Полу заглушените възражения на приятелките й се чуха зад гърбът й. Крехкото й тяло си поправи път из между тълпата, за да стигне до задният изход, където щеше да говори на спокойствие. Далеч от цялата шумотевица. Бутна металната врата, леденият вятър я пронизваше до костите й. Съжали, че не взе връхната си дреха, но нямаше да се върне вътре. В този момент искаше просто да чуе гласът му. Палецът й натисна зелената слушалка на телефона и го приближи до ухото си. Нежна усмивка се разля по устните й, когато чу гласът от отсрешната страна. Погледът й се изпълни със страст, привързаност, любов.   Подпря гърбът си небрежно на стената, за да спре треперенето на тялото си. Гарваново черните къдрици, които грижливо бе подредила в идеалната кукленска прическа, сега се бяха разпилели във всички посоки, но нямаше значение цялото й внимание бе погълнато от него.
-Не, все още не съм избягала, - усмивката й се разшири, само от мисълта, че той си го е помислил– поне за сега. –пошегува се тя, когато вратата през, която бе излязала преди малко се отвори широко и от там се показа русата глава на най-добрата й приятелка. В ръцете си държеше черно кадифено палто, за което тя кимна благодарствено. Двете се познаваха от толкова години и винаги се бяха грижили една за друга. Анди се приближи мълчаливо до нея и й подаде връхната дреха, с която да се наметне. Златистите й очи светеха странно на цялата радост, която се носеше около всички тази вечер и това не остана незабелязано от другото момиче. Гняв се разля по вените й, сълзите напираха в очите й, но тя отказваше да ги пуснат да се разлеят.
– Трябва да затварям. – промълви сухо тя. – Ще се видим утре, обич моя. – бързо прекъсна връзката и се обърна към русокосата.

Очите му се взираха невиждащо в дисплеят. Тонът свободно отекваше силно сред цялата тази тишина около него. Между пръстите си държеше остатъка от цигарата си, огънчето проблесна в тъмното, когато дръпна за последно. Димът се уви около него, освобождавайки го от организма си. Седеше в колата си, където можеше да я наблюдава отдалеч без да бъде забелязан. Тя беше там в началото на улицата, пред входа на онзи бар, който всички в този скучен град посещаваха. Не беше сама, а с онази руса кучка, която все си вреше носа там, където няма работа.
Обърна главата си към пистолета. Сребристото оръжие лежеше спокойно на седалката до него, чакаща някой да му обърне внимание. Взе го между пръстите си, оръжието пасваше идеално в огромната му длан, сякаш бяха създадени един за друг. Излезе бавно от колата, искаше да се приближи. Трябваше да знае за какво си говорят двете момичета.  Показалецът му сам намери пътя до спусъка, докато вървеше прикрит в сенките. Стъпките му бяха тихи и грациози – истински хищник, създаден единствено, за да убива. Спря на метър от тях. Чуваше гласовете им. Самотната лампа над аварииният изход му предоставяше идеална видимост. Вдигна ръката си, държеше проблема си на прицел. С един изстрел от тук щеше да се отърве от малката гадинка веднъж завинаги.

-Не можеш ли поне веднъж да задържиш мнението си за себе си. – попита тъмнокосата взирайки се гневно в златистите ириси на приятелката си.  
- Това е най – голямата грешка, която ще направиш през живота си. Как искаш да мълча? – попита на свой ред Анди не по – малко ядосана. Как не разбираше? Защо не виждаше? Какво толкова имаше в него? С какво я бе омагьосъл така? Една единствена сълза се търкулна от окото й. Вдиша дълбоко, след секунда издиша  – Лена, погледни ме! – каза малко по – спокойно . – Ти не го познаваш, а ще го допуснеш до живота си.
- Той е прекрасен човек. – заяви уверено – Не разбираш ли?... Обичам го! Той е част от мен, както сме аз и ти.
-Не смей да го сравняваш с нас. – гневън избухна с нови сили в сърцето й. Дланите й се стиснаха в юмруци. Гледаше приятелката си..сестра си и виждаше непознат човек. Клепачите й се затвориха уморено. Умори се от тази кауза. Едва сега разбираше, че бе безнадеждно. В тази битка беше сама. – Чувствата, които ни свързват са чисти…недокоснати от лъжи и омраза.
- Моля те, Анди. – поршепна тя
- Спри да се молиш за одобрението ми. Няма да го получиш. – гласът й беше леден, безизразен. – Но ще бъда до теб, каквото и да решиш, каквото и да се случи. Никога няма да те оставя. – доближи се до нея и опра челото си в нейното. – Обещавам ти, Лена!
-Знам това. Както и ти знаеш, че няма да те оставя.
-Ти вече ме остави сама в битката за бъдещето ти. – отдалечи се от нея, все едно бе прокажена.
-Защо не го харесваш? – искаше да се доближи, но странният блясък в очите й я спря. – И не си и помисляй да ми кажеш, че знам.
- Но ти знаеш! Повтаря ли сме го стотици пъти, през последните шест месеца. Той…твърде съвършен е.
-Това не е нещо лошо…
-Но не е й добро. – не й даде шанс, за да продължи да го защитава. Нямаше да издържи още дълго така. Ръката й се протегна към нея. – Хайде да се връщаме вътре, скоро ще започнат да ни търсят. – пръстите им се преплетоха, едни с други. Връзката по между им беше по – силна, от която й да е друга. Носеше усещане за нещо познато. Нещо сигурно. Но какво става, когато сляпата вяра изчезне, заменена от недоверието?

Бе станал свидетел на сцената между тях. Малката му, сладка Елена го защитаваше толкова ревностно, но й се стараеше да не обиди приятелката си с думите си. За пореден път се обеди, колко прекрасна е тя. Наблюдаваше ги и разбираше, че колкото й да го мрази Анди не би я накарала да избира между тях. Тя беше безобидна. Коварна усмивка окраси лицето му. Нямаше опастност за бъдещето му щеше да има и Лена и работата си. Ръката, която държеше русокосата на прицел, започна да се спуска бавно надолу.  Попаднал в обсега на заблудени лъчи светлина, сребристата повърхност проблясна за миг, привличайки вниманието на бившата си жертва.
-По дяволите. – излезе тихо измежду устните му. Силуетът му потъна в морето от тъмнина.
В полезрението на златистите й ириси попадна потъващият в сенките силует. Тялото й се закова на място, очите й се присвиха до толкова, че приличаха на цепки. Възможно ли бе да се е заблудила? Там имаше някой. Някой ги наблюдаваше. Ледени тръпки пробягаха по гръбнака й.
Кой би могъл да… - отговорите на въпросите й се изясняваха в главата й. Погледна към Елена, която я гледаше разтревожено. Придърпа я към себе си. Имаше нужда да знае, че тя е в безопастност, след това отново погледна към нищото.
Златистите й очи се взираха в неговите без дори да го осъзнава. Без да го вижда. Избута бързо Лена в сградата устните й оформиха няколо безгласни думи, който той не успя да разгадае.
-Знам, че си тук! Ще докажа какъв си, дори да е последното, което ще направя. – устните й безгласно очертаха думите буква по буква, след това тялото й се изгуби сред хилядите други в сградата…


Върнете се в началото Go down
Кейтлин Грейс
Ветеран
Ветеран
avatar

Aquarius Join date : 08.04.2010
Age : 23

ПисанеЗаглавие: Re: Опетнена любов   Пон Юли 25, 2011 10:46 pm

Глава втора
Белите гладиоли бяха навсякъде, на където и да се обърнеше. Аромата им се носеше леко из въздуха, попиваше в кожата й. Кристално сините й ириси се взираха в огледалото.
Тя беше там. Седеше послушно на неудобният стол. Наблюдаваше отражението си и промените настъпващи в нея. Прическата. Гримът. Роклята. Беше прелестна! Като идеалната булка излязъл от корицата на някое списание.
Всичко, за което е мечтала някога бе на път да се превърне в реалност. Но нещо не беше, както трябва. Намираше се в стая пълна с хора, но никой не я забелязваше, не и наистина. Всички бяха тук, като че ли по задължение. Всички й повтаряха колко е красива, без да я поглеждат, защото не знаеха какво друго да кажат. Никой не се радваше за нея въпреки широките усмивки на лицата им. Виждаше завистта в тлееща в краищата на ирисите им и тя се усмихваше заедно с тях – не можеше да направи друго.
Не дишаше – чистият кислород не можеше да достигне до дробовете й.
Задушаваше се – бавно и мъчително, като удавник. Главоболието я убиваше. Гласовете на приятелките й се сливаха в едно дразнещо неприятно жужене, което не й позволяваше да чуе собствените си мисли. Не й помагаше и спорът с Анди от предишната нощ, който се въртеше като на стара филмова лента в главата й отново и отново: „Спри да се молиш за одобрението ми. Няма да го получиш.“ бе казала приятелката й, без да осъзнава колко силно се нуждаеше от него сега, за да може да продължи напред. Не беше сигурна какво прави. Винаги бе искала да създаде семейство с мъж, като Андрю и желаеше Анди да харесва съпругът й. Но тя не го харесваше и дори не се стараеше да го скрие: „Той е твърде съвършен“…твърде съвършен. Образът му изплува в съзнанието й – пепеляво русата му коса, очите му зелени като листата на отровен бръшлян. Привличаше я силно към себе си. Не можеше да се бори с това, с него. Не го искаше.
Стисна силно клепачите си в опит да прогони мислите нахлули в главата й. Вдиша дълбоко. Искаше да усети, че е още тук. Времето се нижеше бавно. Всяка секунда беше като час, всяка минута, като година. Паниката се надигаше в гърдите й, едно гласче в главата й не спираше да и повтаря „Бягай!“.
Картините се появиха в умът й. Ясно виждаше как се изправя… в бързината щеше да събори гримовете на тоалетката пред нея. Червилото все още отворено ще се търкулне през ръба на масата, оставяйки дълга червена следа по снежно бялата рокля, но нея нямаше да я интересува. Дланите й щяха повдигнат платът, така че да не й пречи. Токчетата на обувките й ще шептят болезнено, всеки път щом се ударят в пода, докато се отправя към вратата, пред изумените погледи на приятелките си. Виждаше го толкова реално. Можеше да го направи. Беше лесно, само трябваше да се изправи.
Студени ръце се обвиха около раменете й. Изтръгната от унеса си Елена отвори стреснато очи. В огледалото видя Анди на седи покровителствено над нея. Златистите ириси на русокосата се се взираха в нея запленено. Лицето на булката се озари. Взе в дланта си ръката стискаща рамото й. Усмивка украси устните й, като в същото време, такава се появи и на лицето на другата жена.
- Всичко ще е наред, нали знаеш. – наведе се до ухото й Анди. Не знаеше какво я прихвана, че да каже точно това. – Аз съм тук.
- Защо? – Лена се обърна объркано към нея. В очите й можеше да се прочете недоверието към това, което чу.
- Хей! – пискливият глас на Никол се появи зад Анди. В ръката си носеше воала – семпло елегантен. Точно такъв, какъвто си го представяше. – Време е да тръгваме.
Анди й помогна да се изправи и закрепи воалът към кокът на главата й.
-Готова си. – обяви Никол, докато оправяше полите на роклята.
Лека въздишка на облекчение се изтръгна от устните на Лена при тези думи. С бавни несигурни крачки тя се придвижи до голямото огледало . Цялата трепереше. Страхуваше се, виждаше го в очите си. Това не беше тя. Момичето в огледало приличаше на ангел с дългата бяла рокля, прибраната в кок коса и воала приличащ на криле. Не можеше да гледа повече. Извърна се към Анди, която беше единствена, която остана с нея до края. Усмихна се и й подаде ръка. Двете излязоха заедно от къщата. Колата на баща й ги чакаше паркирана отпред. Щяха да пътуват само двете.
***

Колата си поправяше път през натоварения трафик в града към параклисът „Света Анастасия“, където щеше да се състои сватбената церемония. Пътуването беше мълчаливо. Нямаше нужда от излишни думи сега. И двете наблюдаваха града – изглеждаше им толкова различен днес.
Кадилакът паркира пред църквата. Гостите вече бяха влезли, отпред бяха само Никол и Луиза. И двете изглеждаха прекрасно в дългите си тъмно червени рокли. На лицата им беше изписано вълнението им, докато булката се приближаваше.
- Забавихте се! - язвителният коментар на Никол не остана не забелязано, заради което си спечели гневен поглед от Анди.
- Разбира се! Видя ли какъв е трафикът? Нали не искаш да празнуваме сватбата в болницата?
- Разбира се, че не пр…
- Достатъчно. – за първи път се обади Луиза, която досега наблюдаваше спорът им мълчаливо. – Време е да влизаме.

По знак на Никол музиката засвири. Двете деца – племенниците на Андрю минаха първи по бялата пътека поръсвайки розови листенца по средата.
Луиза подаде букета от гладиоли и рози на Елена. В очите й можеше да прочете радостта й, единствената, за която беше сигурна, че не е престорена и на краищата на устните й извиха нагоре. Усмихваше се. Не по задължение, не защото иска да прикрие страха и несигурността си. Просто се усмихваше, защото така беше редно днес. Трябваше да е най – щастливата жена на света.
По пътеката вече вървеше Никол, след нея тръгна Луиза.
- Анди спри! – едва беше направила първата крачка, когато Елена я хвана за ръката и я издърпа назад, усмихвайки се извинително на гостите от последните редове. – Защо? – приятелката й седеше срещу нея и се бореше с всички сили, за да не се разсмее. Русокосата прехапа долната си устна и я погледна с онзи поглед тип „Наистина ли не знаеш?“
-…защото, когато след десет години си затворена в капана на брак без любов и със съпруга ти се виждате само на закуска…не искам аз да съм виновна, че си нещастна.
- Знаеш, че никога…
- Напротив! – целуна я бързо по бузата и се отправи по пътеката, където гостите бяха започнали да измислят различни версии за това как: „мъжът мечта ще бъде зарязан пред олтара“ .
1…2…3
Гостите се изправиха и погледнаха към нея. С всички тези погледи вперени в нея имаше чувството, че не бяха поканили само 50 човека, а 5 000.
Пристъпи напред. Погледът й бе вперен в иконите зад свещеника. Можеше да чуе колко бързо бие сърцето й, гърдите й се повдигаха и спускаха толкова бързо, че не знаеше как успява да ходи в права линия. Опитваше се да се успокои, но ясно осъзнаваше колко добре се проваляше в тази а пръв поглед проста задача.
Силуетът на Андрю изникна в полезрението й. Времето спря. Очите му гледаха право към нея с цялото обожание, което можеше да съществува на света. Всяка мисъл изчезна от главата й. Беше само той. Само тя. Те, двамата. Заедно. Завинаги.
Видя как на лицето му се появи най – красивата усмивка, която беше виждала някога и не можа да се сдържи да му отговори със същото.
Разстоянието между тях се смаляваше с всеки изминал миг. Докато накрая не остана и сантиметър.
- Вече бях започнал да мисля, че си се отказала.
- Не е като да не съм си го помисляла.


Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Опетнена любов   

Върнете се в началото Go down
 

Опетнена любов

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Bitten RPG :: break into for Freedom ˙·٠•● истории и rpg :: Библиотека :: Форумна библиотека-