vampire and fairytale RP RPG bulgarian bg
 
ИндексИндекс  PortalPortal  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  Потребителски групиПотребителски групи  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ВходВход  
  • ■ РИМ
  • ■ Ню Орлиънс
  • ■ Царството на Сенките
  • ■ Друго
TEXT GOES HERE, LETY (:
TEXT GOES HERE U GUESS
TEXXXXXXXXXXTTTTTTTTTT GOES HEREEEE
Latest topics
» Дълбоко в дън горите
by Lety Пет Апр 22, 2016 8:13 pm

» ... и приказките никога вече няма да са същите!
by Lety Сря Дек 10, 2014 11:37 am

» Вдъхновение
by Lety Нед Ное 09, 2014 2:52 pm

» Историите на Лети
by Lety Пон Сеп 15, 2014 12:09 am

» Бекет Хатфийлд - Лудият Шапкар
by Lety Чет Авг 28, 2014 11:07 pm

» София Деверо
by Sophia Devaroux. Вто Авг 26, 2014 10:50 pm


Share | .





 

 Грешни души

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Кейтлин Грейс
Ветеран
Ветеран
avatar

Aquarius Join date : 08.04.2010
Age : 23

ПисанеЗаглавие: Грешни души   Нед Фев 13, 2011 9:16 pm


~И двамата не можеха да бъдат светци, щяха да са моите Грешни души!~
Колажът е направен от Теди(Розабел Хелтън)




Последната промяна е направена от Лариса Александрович на Нед Фев 13, 2011 10:04 pm; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Кейтлин Грейс
Ветеран
Ветеран
avatar

Aquarius Join date : 08.04.2010
Age : 23

ПисанеЗаглавие: Re: Грешни души   Нед Фев 13, 2011 9:20 pm


Пролог

Тъмно сивите облаци висяха спокойно, заплашително над крехката земя. Направени сякаш от памук, бяха толкова ниско, че надигнеш ли се малко, би могъл да заровиш пръстите си в меката им повърхност,...ако не беше безгласното обещанието за буря, което даваха. Вятъра брулеше полуголите клони на дърветата. Жестоката му игра с падналите оранжево-жълти листа би могла да смрази кръвта на убиец и в същото време да възхити дете. Гъста мъгла се стелеше ниско, из между хилядите гробове. Бяла пелерина, изплетена от идеални кадифени конци, преплитащи се един с друг, покриваше голата земя. Огледалната повърхност сливаща се със света, превръщаха всичко грозно, обикновено, скучно в красиво, вълшебно, интересно.

Гарван кацна на една от плочите, под която някой бе намерил своя дом за вечността. Малките му очички се лутаха празно в пространството. Бодлите на един изсъхнал шипков храст се впиваха в грапавата повърхност на плочата. Остатъците от пет увехнали лалета се притискаха в камъка, търсещи малко топлина, бяха единственото доказателство, че някой бе идвал тук, било то толкова отдавна.
Птицата изграчи. Грозният писък, отекна силно в малката долина. Зловещото ехо се понесе плавно из въздуха, после заглъхна. Плясък от крила. Краката на гарвана се отделиха от плочата, две катранено черни пера се откъснаха от крилата на бедното създание, готови за своя последен полет.

Чупене на съчки, смачкана трева. Тихи, уверени стъпки. Дълго черно палто, веещо се от вятъра по краищата.  Мъж, приличащ повече на привидение, отколкото на истински човек, пристъпваше внимателно измежду дърветата, за да навлезе в имота на гробището. В ръката си стискаше дръжката на една-единствена червена роза, чийто цвят сочеше към калната земята. Бодлите се забиваха дълбоко в снежно бялата му плът. Кръвта му се плъзгаше нежно по зеленото стъбло, сливаше се с цветът на листенцата и глухо падаше на земята, попивайки в пръстта. Вървеше напред, всяка-следваща крачка бе направена по-бавно от предишната. Би било редно да усеща болката в ръката си, студът пронизващ дланите и лицето му, но нямаше нищо, освен една единствена кървяща рана в гърдите му, раздираща всичко в него.
Погледът му зареян в далечината, в един от хилядите гробове тук, при единствените останки, от които живо се интересуваше. Кристално сините му очи се взираха в единствената черна мраморна плоча. Красиви ръкописни букви със сребърен отенък, изпъкваха нежно. Едно име:„Лариса Александрович“; две години началото и края на живота й:„1820-1841“. Родена за любов, погубена с омраза. Една момиче с прекрасно минало. Една жена с отнето бъдеще. Един блян, една мечта, отнета му без време, за да и се наслади, за да я осъществи. Оставила след себе си огорчение, болка, копнеж за отмъщение.
Пръстите му се разтвориха, розата падна глухо на земята пред надгробният камък. Гласът му по тих от шепот се изплъзна из между устните му, идващ от гърдите му, пропит с всички чувства стаени тайно в душата му:
-Ще отмъстя! За щастието, за любовта ни...за живота ти, прекрасна моя.



Върнете се в началото Go down
Кейтлин Грейс
Ветеран
Ветеран
avatar

Aquarius Join date : 08.04.2010
Age : 23

ПисанеЗаглавие: Re: Грешни души   Чет Фев 17, 2011 5:25 pm

Глава първа

Дългите му пръсти нервно барабаняха по дървеният плот на бара. Чашата с евтино уиски седеше пред него недокосната. Час по час хвърляше поглед  към часовника на стената, след това отново го връщаше към телефона, който лежеше спокойно до лявата му ръка. Седеше в ъгъла, близо до изхода. Сенките го поемаха в прегръдката си, където никой не би го обезпокоил. Тъмните, като въглени очи на барманката го оглеждаха със смесица от интерес и страх, докато забърсваше няколко чаши и същевременно се правеше, че обръща внимание на поредния пиян клиент. Десетият за последният час. Беше тук от час. 60 минути, в които искаше да удари нещо, но да унищожи барът едва ли щеше да остане незабелязано от пияниците на него.
Чакането се бе оказало по-трудно, от колкото някога бе предполагал. Имаше чувството, че днес е един
от най-дългите дни в живота му, което бе странно, като се има предвид, колко бе живял. Предпочиташе да е в окото на бурята да действа. Адреналинът да кипи във вените му, пълни с мъртва, черна кръв. Да усеща света, както преди. Но както се оказваше в повечето случай – за тази работа нямаше по подходящ от него. Някога би се забавлявал с подобна задача, но сега…
Нечии нокти ефирно докосваха кожата на тилът му, изтръгвайки го от мислите му. Усмивка породена
от задоволство се появи на устните му. Тръпки полазиха първо по гръбнакът му, а след това се разпостряха по цялото му тяло, вледенявайки го. Сладък мирис на цветя достигна до него. Тежкият аромат се затегна около гърлото му, спирайки достъпа на чист въздух в дробовете му. „Непозната“ се заигра с месестата част на ухото му, плавно премина на линията на челюста му. Брадичката. Устните. Затвори очи, докато тя ги очертаваше  няколко пъти първо с нокът, после с възглавничката на палеца и показалеца си. Опознавайки ги. Припомняйки си ги. Колко добре я познаваше. Докосването беше нежно, оспокояващо...познато. Остра болка рязко премина през него. Или не съвсем.
Пръстите на жената се бяха впили силно в косата му, дърпайки главата му назад. Доближи устните си до ухото му. Дъхът й опари кожата му, когато проговори
-Позна ли ме, красавецо?-тихият й глас, препълнен с арогантността й му подейства, като шамар. Силен и ободряващ. Колкото й високо да застанеше в йерархичната стълбичка, никога нямаше да е по – високо от нея. Беше излязал толкова бързо от транса си, че сега имаше чувството, че му се вие свят.  Сладостта от докосванията й си беше отишла, заедно със заблудата, че някога ще е повече от нея . Тялото му се стегна, когато тя започна да оставя жадни целувки по вратът му, очакваща отговора, който той трябваше да й даде:
-Не бих си позволил наглостта да не го направя...-последва мълчание. Стисна зъби, за да спре чувството, което се надигна в него при споменаването на името й. Името й – звукът , който тя жадно очакваше да чуе да се лее отново между устните му. – ...Лудвика. – малко  фалшиво уважение, малко присмех и никакъв страх. Точната рецепта, която щеше да донесе гибелта му някой ден от нейните ръце, но засега беше в безопастност. Вътрешно тя се забавляваше с наранената му гордост. Беше сигурен в това...и в двете. Тя нямаше достатъчно смелост, за да го убие. Тайно искаше да страда. А най – лошото за него – желанието й беше изпълнено.
Ръката й го освободи от хватката си и се настани на стола до него. С леко движение на показалеца си извика барманката. Големите й очи се впиха любопитно в него. Искаше да го пита толкова неща, да му направи толква неща.
-Херцог Кристиан Кюри...упс вече е само Кюри и без онази присмехулна титла! Нали така, Херцоже? – спря за миг сякаш, за да провери дали не бе объркала информацията си за него, сякаш бе възможно и продължи все едно нищо не е било. – Винаги  сте бил такъв джентълмен.- без да обръща внимание на ироничната й забележката, относно  възпитанието му, си позволи да погледне още веднъж към часовника. Барманката седеше на метър от тях. Сърцето й биеше, като лудо в гърдите. Опита се да придаде на лицето си спокойно изражение, но разширените й зеници издаваха бушуващ под кожата й. Страхуваше се от видът си. Можеше да й се признае поне това, че беше умна. Повечето на невръстната й възраст щяха да облизват подметките на обувките им за малко внимание, но не и тя. Тя бягаше от него, от тях, което беше добре. Докато момичето приемаше поръчката на Лудвика, с крайчеца на окото си Кристиан си позволи да огледа създателката си. Не се беше променила през годините.  Снежно бялата й кожа блестеше примамливо под кърваво червения цвят на роклята, с която беше. „Рокля“  не беше точното определение за изрязаното парче плат, което неуспешно се опитваше да прикрива дадени участъци от тялото й. Спомена за величествената й особа беше запечатан, като белег в съзнанието му.
Първият път, когато я видя беше дете.
Съпругът й, всъщност мъжа, който се представяше за неин съпруг – Хайнрих, беше стар приятел на баща му. Върнали се току-що от Франция или поне това беше оправданието, се настаниха за неопределено време в дома му. Пред очите му изникна образа на пищната и тъмно лилава рокля с дантела по краищата, в която я видя през онзи ден.
Винаги щеше да я помни такава. Някога тя бе имала класа, а сега. Сега нямаше нищо.
Жената пред него въртеше около показалецът си един кичур от светло кафявата си коса, вързана на конска опашка. Очите й го гледаха изпитателно. На лицето й се имаше лек намек за усмивка. Онази нежна красота, с която едно време го бе привлякала към себе си се опитваше да излезе наяве под плътният слой грим. Ръката й се плъзна по повърхността на ризата му, стигайки до колана на дънките му. Обърна глава към нея. Сините му очи се приковаха в нейните цвят резедата. Стана от стола и скъси разстоянието, което ги делеше. Отъркваше тялото си в неговото, очаквайки реакцията му. Надигна се на пръсти, за да е по-близо до устните му. Ехидният й глас го примами в клопката си. Като замаян наблюдаваше как се движат устните й, желаещ да ги вкуси, колкото се може по скоро.
-Усети как бие мъртвото й сърце...Чуй колко бавно се движи кръвта под кожата й...Може да е наша, както едно време. Помниш ли, Крис? – Погледна отново към барманката, спомените се завъртяха пагубно бързо. Малко размазани но все още там, на сигурно в главата му..
Студена декемврийска нощ. Снегът се сипеше на парцали, покриваше земята с красива, бяла перелина. Дънерът гореше буйно в камината, пукота му се сливаше със стенанията им. Телата им се увиваха сладостно едно, около друго, докато детето лежеше безжизнено на пода, лишено от всяка капка кръв, която притежаваше...
Телефонът звъна веднъж, после отново замря на плота, но това бе достатъчно да го изкара от транса й. Погледът му се отдели от този на Лудвика за секунда. Едно единствено съобщение: „Готово е!“. Две думи съдържащи толкова много в себе си.
Един кръстопът, три възможности. Минало, настояще и бъдеще. Толкова близо, толкова далеч. Спокойствие, надежда, мечта.
За секунда се взря в барманката, опита се да открие в нея черти от онова дете, преди векове, когато още беше човек, но там нямаше нищо друго освен една непозната. Взе телефона си и се освободи от оковите на Лудвика. Вгледа се в очите й, опита да си спомни какъв беше. Не помнеше какъв беше преди да се появи тя в живота му, но знаеше кой бе след като срещна Лариса. В този момент вече знаеше – винаги е бил по – добър от нея. Винаги щеше да е така. Нямаше значение колко по – възрастна от него е, не значеше нищо, че в мига, в който тя осъзнае, че никога няма да го притежава – той ще умре.
Наведе се и прошепна в ухото й.
-Някога беше красива...когато се огледах в теб виждах какъв мога да бъда. Сега виждам какъв бях и една жалка курва, - гласът му преливаше от отвращение – търсеща  внимание от мъжа, на когото позволи да я унищожи. – дланта й се удари в лицето му със всичката сила, на която бе способна, но той дори не помръдна. Очите му я изгаряха. Потърка бузата си, имаше леки кървящи драскотини по матовата му кожа. Цинична усмивка се разля на лицето му. От вътрешната страна на сакото си извади няколко банкноти и ги хвърли в лицето й.
-Благодаря за компанията. – чу го да казва, когато я подмина, за да си отиде. Ръцете й се свиха в юмруци. Отново я остави сама. Отново си тръгна от нея. Тръгна си, както беше дошъл. Но този път нещата нямаше да останат просто така...


Върнете се в началото Go down
Кейтлин Грейс
Ветеран
Ветеран
avatar

Aquarius Join date : 08.04.2010
Age : 23

ПисанеЗаглавие: Re: Грешни души   Съб Апр 23, 2011 6:29 pm

~Началото~
Някъде на изток...Няколко хиляди години по-рано....Лудвика...


Бягах. Не можех да си представя какво би станало, ако престанех да го правя. Ако просто спрях насред улицата за секунда. Какво би станало с мен? С живота ми? Можех ли да го спася? Да върна времето назад? Да оправя нещата? Толкова много въпроси, една възможност и никакво време. Чувствах се като в капан. Високите каменни стени на сградите сякаш оживяваха пред очите ми. Движеха се. Притискаха ме. Отрязваха пътя ми за бягство. Задушаваха ме.
Болката, спомена, дългът и копнежът за оцеляване се сблъскваха в мен, разкъсваха ме. Мощта им ме повличаше във страшният водовъртеж, лутайки се между сградите. Края на роклята се увиваше около глезените ми. Кръвта от раните се стичаше по гърба ми, попиваше в грубия плат. Мириса на ръжда беше навсякъде около мен. Не знаех къде съм, кое време е и на къде съм тръгнала, просто бягах. Не можех да спра, не го исках. Страхувах се. За първи път осъзнавах колко опасна е била играта ми. Колко лесно от върха, можеш да се озовеш на дъното.
Чувах тежките стъпки на мъжете навсякъде около мен, виждах суровите им лица зад всеки ъгъл, ръцете им сякаш още бяха навсякъде по кожата ми. Наруших правилата.
Всяка следваща крачка бе по – трудна от предишната. Надеждата, че бих могла да се спася бавно се отдръпваше от мен. Умът ми притегляше възможностите. Ако бъдех заловена винаги можех да моля за милост семейството ми - казваше сърцето ми. Не - крещеше разумът. Никога не бих признала грешката си. Гордостта е част от мен, както не бих могла да живея без въздух и вода. Да бъда робиня, в света, в които бях кралица. Никога! Ако ме заловят, а след това пощадят живота ми – а те ще го направят. Това би било ужасно.
За миг се превърнах от обична принцеса, в евтина метреса. Срамът, заплашващ да ме застигне е по – страшен от всичко друго. Да гледам в очите на хората, които преди ме боготворяха и да виждам презрението, ненавистта, омразата и съжалението им, е най – ужасното наказание.
Острите камъни по неравната земя се забиваха в босите ми ходила. Студът на арабската нощ обвиваше тялото ми и жестоките си нокти, погубили не един и двама скитника.
Пълната луна се издигаше високо в небето, осветявайки пътя ми. Позволяваше ми да се движа по тъмните ъгли на каменните сгради, където нямаше кой да ме забележи, принуждавайки сетивата ми да чувстват измамна безопасност.
-Проверете в тази посока.-гласът на човека съсипал живота ми, проехтя силен и ясен срещу мен. Деляха ни няколко нищожни метри. Ясно можех да различа чертите му. Гордата стойка, способна да принадлежи на господар. Гладка кожа с цвят на разтопена захар блестеше заради потта. Сивите му очи проблясваха, като мълнии в нощта. Яростта беше неговата втора кожа.
Тежестта в гърдите ми ми попречи да освободя писъкът, който се беше загнездил в гърлото ми. Петите ми се забиха в земята, спирайки ме да направя и крачка напред, крачка към него. Към преследвачите ми. Отстъпих назад към сенките, където мракът плътно покриваше цялото ми тяло. Гърбът ми се опря в студената стена. Сърцето ми биеше толкова силно, че имах чувството, че биха могли да го чуят.
Един от хората му се доближи до него.
-Господарю, открихме следите й, в северната част на града.-гласът му, въпреки че звучеше твърдо, както се изискваше за войн, ясно се долавяше онази нотка на уважение, почит, може би дори страх, към които Етрон винаги се е стремял.- Изглежда се върти в кръг. – довърши младият слуга – Дариус, доколкото си спомням. Всички те са еднакви.
Смехът на Етрон се изтръгна от устните му, толкова леко, така както никога не е звучал преди. Робът от лявата му страна подскочи уплашен, от реакцията му. Без да осъзная направих крачка напред, вглеждайки се изучаващо в лицето му. Изглеждаше напълно спокоен, все едно се смееше на някоя шега, но аз го познавах. Видях как ръцете му се свиха в юмруци. Гневът се движеше във вените му вместо кръв, замъгляваше малкият здрав разум, с който разполагаше. Секундите се нижеха, една след друга. Главата му се обърна в моя посока. Очите му се взираха в моите, но не знаеше, че съм там. За първи път гледах в очите му без страх. Ръката му се отпусна, постави я на рамото на вярното си псе без да го поглежда. Поредното му копеле. Още едно незаконно дете приличащо на него.
-Мили ми, Дариус. – думите бяха изпълнени с такава бащина нежност, че за миг бих могла да повярвам, че е способен да прави добро. – Малката ни кобра успя да се измъкне. – горчива усмивка красеше лицето му. – Прибери хора…
-Но господарю… - прекъсна го робът. Главата на Етрон се обърна в посока на непокорникът. Момчето бързо осъзна грешката си, сведе глава и падна в краката му, безгласно молейки за прошка. Възхищението замести страха. Усетих как чертите на лицето ми се отпуснаха, мускулите съумяха да оформят усмивка. Сякаш гледах през стъкло. Ръката ми се вдигна във въздуха, галейки нищото, така както до вчера върховете на пръстите ми минаваха по тялото на господаря ми. Господар – тази дума искренно ме развеселява. Що за господар бе Етрон след като месеци наред не забелязваше, че делях брачното ни ложе с хиляди други мъже.
-Прибери хората! – заповяда отново. - Каквото не успяхме да направим тази нощ ще го направи наградата за главата й или пясъчната буря, която жриците предрекоха. – помогна на момчето да се изправи. Взе лицето му между дланите си и отново проговори. –Не аз ще я накажа, а боговете!– вманиачената усмивка на лицето му смразяваше кръвта ми. Погледна още веднъж към сенките, където бях аз. След това и двамата се отдалечиха, оставяйки ме сама.
Награда за главата ми! Пясъчна буря! Гибел! Светът се завъртя, загубих почвата под краката си. Трябваше да се махна от тук.


Върнете се в началото Go down
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: Грешни души   

Върнете се в началото Go down
 

Грешни души

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Bitten RPG :: break into for Freedom ˙·٠•● истории и rpg :: Библиотека :: Форумна библиотека-